Фактите свидетелстват, че способността да виждаме призраци на починали или да усещаме тяхното присъствие ние, ако не напълно, то поне отчасти дължим на съществуването на напълно реална „психическа следа“, оставена някога в този свят от покойника, тъй като животът на душата продължава и след смъртта на физическото тяло.
Според каноните на индуизма например човешкият дух е отражение на великата всемирна душа и крайната цел на неговото развитие е сливането с върховната божествена същност. Пътят към това единство минава през серия от реинкарнации. Последователят на индуизма знае, че пътят на душата му в този свят е предопределен от законите на кармата, и прави всичко, за да я подобри. С лоша карма не можеш да разчиташ на нищо в бъдеще: нищо чудно да се превърнеш в някое презряно животно. Праведната душа пък има всички шансове да се пресели в тялото на свещена крава.
Християнството винаги е отделяло сериозно внимание на въпроса за посмъртния живот на душата, централно място в християнското учение заема епизодът с Възкресението на Христа, който обещал на своите последователи, че те „ще въстанат от праха и ще живеят вечно“. Но когато става дума за конкретни форми на задгробен живот, учените-богослови обикновено избягват преките отговори.
„Смъртта е крачка към лика на Всевишния“, ще кажат те. С други думи, християнската доктрина предлага да се готвим тихо към задгробния живот, без да замърсяваме мозъците си с празни размисли за истинския й характер, пише вестник „Феномен“.
Add comment