Преди два месеца ми се наложи да отида до родния град на баба и дядо, защото никой от братовчедите не искаше да се занимава с наследството. Все едно ги караш да копаят, а не да вземат готови имоти. Ядосах се и тръгнах, още повече че и майка ми настоя. Хич не ми се искаше да я оставя – повече от година беше на легло и трябваше да направя комбинация с мъжа ми и дъщеря ми, за да я гледат, докато ме няма. Не можах да скърша волята й, подредих нещата и тръгнах.
В купето останахме сами с жена, заговорихме се и аз й споделих ядовете си. Изплаках й колко е тежко да гледам болен човек, колкото и да има кой да ми помага – работата и в офиса, и вкъщи мене чакаше. Не се оплаквах – аз на мама цял живот да слугувам, няма да й се отплатя, но просто ми е трудно. Да не говорим, че накъдето и да поведеш възрастния човек, все пари ръсиш – от сестрата, дето идва да й слага инжекциите, до памперсите, които са нужни за през нощта. Всичкото това вече го бях минала със свекървата, та бях готова какво ме очаква, когато майка получи инсулта.
Говорих, без да спра, докато си излях цялата болка. Жената ме слушаше внимателно, после тя взе думата. И започна така: „Сега запомни добре какво ще ти кажа…“ Аз не само го запомних, но искам да го споделя и с вас, защото мисля, че е важно. Моята спътничка ми обясни, че много хора в нейния град я търсели за помощ и съвет, ако не друго, едни карти да им хвърли или да погледне чашата от кафето, да разберат това, за което са дошли, ще стане ли, или не е писано. Непознатата ме закле да помня – човек не бива да се оставя да умре сам, без внимание, без грижа, без съчувствие. Каза ми, че изоставиш ли някого в края на пътя му, душата му трудно си тръгва от този свят. Тя е огорчена, сърдита и страдаща, но най-силно ще страдат близките, които са я изоставили. Тежко им. Измъчва душите и съвестите им и не им позволява да намерят мир и спокойствие.
Моята спътница слезе преди мен, а аз продължих по пътя да мисля върху думите й. Баща ми, миличкият, умря сам-самичък в болница, никой от семейството ни не беше до него, защото не пуснаха нито мен, нито брат ми, нито мама. Иначе правехме всичко нужно и вярвам, че не ни е сърдит. Защото татко и досега ми помага в тежки моменти, чувствам подкрепата му всеки път когато ми е нужна. Виж, с дядо и баба, чиито имоти отивах да оправям, едва ли беше така. Тях ги гледаха роднините в града, но мисля, че не им дадоха нито грижата, нито уважението, което заслужаваха.
Неслучайно на път срещнах онази жена и не е случайно това, което тя ми каза, защото ме накара да се замисля и за друго. Имам една съседка вдовица – почти на 80 е, а от петнадесет години единствената й дъщеря не се е връщала от Канада, нито пък някога я е канила при себе си. Все уж й праща пари да се настани в хубав дом за стари хора или да си наеме някой да я гледа. Петнадесет години тези пари така и не пристигнаха. Какво ли още я чака милата баба от втория етаж? А като си отиде един ден, не ми се мисли какво ще й дойде до главата на дъщеря й. Не знам защо, но вярвам на думите на жената от влака. Някак сърцето ми разбира, че казаното е истина.
Вера Симеонова, Монтана
Лекарските съвети за тези, които се грижат за болен от Алцхаймер
Leave a reply