Непознатата ме закле да помня – човек не бива да се оставя да умре сам!

МАГАЗИН ПО-КРАСИВИ

Преди два месеца ми се наложи да отида до родния град на баба и дядо, защото никой от братовчедите не искаше да се занимава с наследството. Все едно ги караш да копаят, а не да вземат готови имоти. Ядо­сах се и тръгнах, още повече че и майка ми настоя. Хич не ми се искаше да я оставя – повече от година беше на легло и трябваше да направя комбинация с мъжа ми и дъщеря ми, за да я гледат, докато ме няма. Не можах да скърша волята й, подредих нещата и тръгнах.

В купето останахме сами с жена, заговорихме се и аз й споделих ядовете си. Из­плаках й колко е тежко да гледам болен човек, колко­то и да има кой да ми пома­га – работата и в офиса, и вкъщи мене чакаше. Не се оплаквах – аз на мама цял живот да слугувам, няма да й се отплатя, но просто ми е трудно. Да не говорим, че накъдето и да поведеш възрастния човек, все пари ръсиш – от сестрата, дето идва да й слага инжекциите, до памперсите, които са нужни за през нощта. Всич­кото това вече го бях мина­ла със свекървата, та бях готова какво ме очаква, когато майка получи инсулта.

Говорих, без да спра, до­като си излях цялата болка. Жената ме слушаше внима­телно, после тя взе думата. И започна така: „Сега запомни добре какво ще ти кажа…“ Аз не само го запом­них, но искам да го споделя и с вас, защо­то мисля, че е важно. Моята спътничка ми обясни, че много хора в нейния град я търсели за помощ и съвет, ако не друго, едни карти да им хвърли или да погледне чашата от кафето, да разбе­рат това, за което са дошли, ще стане ли, или не е писа­но. Непознатата ме закле да помня – човек не бива да се оставя да умре сам, без вни­мание, без грижа, без съчув­ствие. Каза ми, че изоста­виш ли някого в края на пътя му, душата му трудно си тръгва от този свят. Тя е огорчена, сърдита и страда­ща, но най-силно ще страдат близките, които са я изоста­вили. Тежко им. Измъчва ду­шите и съвестите им и не им позволява да намерят мир и спокойствие.

Моята спътница слезе пре­ди мен, а аз продължих по пътя да мисля върху думите й. Баща ми, миличкият, умря сам-самичък в болница, ни­кой от семейството ни не беше до него, защото не пус­наха нито мен, нито брат ми, нито мама. Иначе правехме всичко нужно и вярвам, че не ни е сърдит. Защото татко и досега ми помага в тежки мо­менти, чувствам подкрепата му всеки път когато ми е нуж­на. Виж, с дядо и баба, чиито имоти отивах да оправям, едва ли беше така. Тях ги гле­даха роднините в града, но мисля, че не им дадоха нито грижата, нито уважението,  което заслужаваха.

Неслучайно на път срещ­нах онази жена и не е слу­чайно това, което тя ми каза, защото ме накара да се за­мисля и за друго. Имам една съседка вдовица – почти на 80 е, а от петнадесет години единствената й дъщеря не се е връщала от Канада, нито пък някога я е канила при себе си. Все уж й праща пари да се настани в хубав дом за стари хора или да си наеме някой да я гледа. Пет­надесет години тези пари така и не пристигнаха. Как­во ли още я чака милата баба от втория етаж? А като си отиде един ден, не ми се мисли какво ще й дойде до главата на дъщеря й. Не знам защо, но вярвам на ду­мите на жената от влака. Някак сърцето ми разбира, че казаното е истина.

 

Вера Симеонова, Монтана

 

Лекарските съвети за тези, които се грижат за болен от Алцхаймер

 

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар