Вярни до края на света?
Излиза, че моногамността е относително рядък и много радикален социален експеримент. И явно няма формула как да я спазваме и да й се наслаждаваме. Въпреки това всеобщите очаквания са, че някой някъде ще успее да покрие всичките ни представи за идеален партньор. Търсим „единствения“, „предопределения“, онзи, който ще сбъдне мечтите ни по всички начини – романтично, сексуално, интелектуално… И така до края на света! А ако се влюбим в някого, който задоволява само част от тези нужди? „Принудителната моногамия“, към която масово се придържаме, предлага само две опции:
- или да се откажем от любимия човек, защото не е съвършен, и да се надяваме да срещнем „по-добра партия“;
- или да оставим някои наши желания да корабокрушират на Острова на завинаги несбъднатите мечти. Възможността да имаш още един партньор и успоредно с това да запазиш хубавата си връзка с досегашния, когото още обичаш, не е общоприет вариант.
Още един вариант
Да приемем, че имаме партньор вече много години, с него сме изградили общ живот, дом, семейство, но внезапно друг човек ни кара да изпитваме силни романтични емоции. Как приключва тази история, ако поверим сценария на т. нар. „здрав разум“? Можем да развалим иначе щастливото си семейство. Можем и да потиснем чувствата си, като прекъснем всякакви отношения с причинителя им. Защо упорито пропускаме вариант три? Може би защото никой не ни е учил да разбиваме значими и удовлетворяващи връзки с нови партньори, докато пазим семейството си непокътнато. Подобен модел просто липсва. За сметка на това придаваме на сексуалната вярност в една връзка такова голямо значение, че само да усетим и най-малкото влечение към някого, вече поставяме под съмнение любовта си.
На прослушване
Ето обаче докъде води предположението, че спираме да обичаме и желаем някого, когато се влюбим в друг – до поредица от временни, но уж ексклузивни връзки. Д-р Хаслам има определение и за това: „серийна моногамност“. Обществото ни лицемерно я представя като нещо положително – пробен период, в който „прослушваме“ потенциални партньори, търсейки „единствения“. Само че колко време сте склонни да пропилеете в епизодични истории, вместо да скочите в големия филм? В свят с нарастващ брой разводи и изневери – без дори да броим онези връзки, които са „щастливи“ само на пръв поглед – си струва да задаваме такива въпроси.
Пътуване към себе си
Дали доживотната вярност е реалистично очакване? Не знам. Но съм сигурна, че налаганата по подразбиране моногамност създава ситуации, в които всички губят и в които няма шанс за договаряне на алтернативи. И тук идва изневярата като единствения възможен начин да направиш компромис между две противоположни влечения. Като малко, много специално пътешествие! Екскурзия до Вегас например или дори по-добре – заминаване на летен лагер в тийнейджърските години. Те ни носят усещането за новото, непознатото, вълнуващото. За треска, която обхваща всяка част на тялото и ни кара да си задаваме въпроси: Какво ще преживея? Кого точно ще срещна? Как ще се върна? Тогава пътуването се превръща в едно приятно извънредно положение, при което опознаваме нова част от самите себе си.
Вместо край
Тук в моя филм трябваше да има мелодраматична музика, движение от близък към далечен план и финални надписи на фона на пътя, символ на пътуването към себе си. Вместо това лежа до чужд мъж и се чувствам щастлива посред бял ден. Погледът ми попада върху часовника: „Трябва да тръгвам“, казвам бавно и посягам към дрехите, но си мисля: „Не ме пускай още!“ По-късно пред огледалото, подреждайки косата си обратно в прическа, ми хрумва: „Може би това е като дисциплината на кралиците – да живееш живота си така, че никога да не могат да те обвинят, че си пропуснал нещо.”
Изневярата ни обогатява и ни прави по-щастливи?!
Leave a reply