Възможно ли е да си моногамен завинаги?

Вярни до края на света?

Излиза, че моногамността е относително рядък и много ра­дикален социален експеримент. И явно няма формула как да я спазваме и да й се наслаждаваме. Въпреки това всеобщите очаквания са, че някой някъде ще успее да покрие всичките ни представи за идеален партньор. Търсим „единствения“, „пре­допределения“, онзи, който ще сбъдне мечтите ни по всич­ки начини – романтично, сексуално, интелектуално… И така до края на света! А ако се влюбим в някого, който задоволява само част от тези нужди? „Принудителната моногамия“, към която масово се придържаме, предлага само две опции:

• или да се откажем от любимия човек, защото не е съвър­шен, и да се надяваме да срещнем „по-добра партия“;
• или да оставим някои наши желания да корабокрушират на Острова на завинаги несбъднатите мечти. Възможността да имаш още един партньор и успоредно с това да запазиш хубавата си връзка с досегашния, когото още обичаш, не е общоприет вариант.

Още един вариант

Да приемем, че имаме партньор вече много години, с него сме изградили общ живот, дом, семейство, но внезапно друг човек ни кара да изпитваме силни романтични емоции. Как приключ­ва тази история, ако поверим сценария на т. нар. „здрав разум“? Можем да развалим иначе щастливото си семейство. Можем и да потиснем чувствата си, като прекъснем всякакви отношения с причинителя им. Защо упорито пропускаме вариант три? Може би защото никой не ни е учил да разбиваме значи­ми и удовлетворяващи връзки с нови партньори, докато пазим семейството си непокътнато. Подобен модел просто липсва. За сметка на това придаваме на сексуалната вярност в една връзка такова голямо значение, че само да усетим и най-малкото влечение към някого, вече поставяме под съмнение любовта си.

На прослушване

Ето обаче докъде води предположението, че спираме да оби­чаме и желаем някого, когато се влюбим в друг – до поредица от временни, но уж ексклузивни връзки. Д-р Хаслам има определение и за това: „серийна моногамност“. Обществото ни лицемерно я представя като нещо положително – пробен пе­риод, в който „прослушваме“ потенциални партньори, тър­сейки „единствения“. Само че колко време сте склонни да про­пилеете в епизодични истории, вместо да скочите в големия филм? В свят с нарастващ брой разводи и изневери – без дори да броим онези връзки, които са „щастливи“ само на пръв поглед – си струва да задаваме такива въпроси.

Пътуване към себе си

Дали доживотната вярност е реалистично очакване? Не знам. Но съм сигурна, че налаганата по подразбиране моногамност създава ситуации, в които всички губят и в които няма шанс за договаряне на алтернативи. И тук идва изневярата като единствения възможен начин да направиш компромис между две противоположни влечения. Като малко, много специално пътешествие! Екскурзия до Вегас например или дори по-доб­ре – заминаване на летен лагер в тийнейджърските години. Те ни носят усещането за новото, непознатото, вълнуващото. За треска, която обхваща всяка част на тялото и ни кара да си задаваме въпроси: Какво ще преживея? Кого точно ще срещна? Как ще се върна? Тогава пътуването се превръща в едно приятно извънредно положение, при което опознаваме нова част от самите себе си.

Вместо край

Тук в моя филм трябваше да има мелодраматична музика, дви­жение от близък към далечен план и финални надписи на фона на пътя, символ на пътуването към себе си. Вместо това лежа до чужд мъж и се чувствам щастлива посред бял ден. Погледът ми попада върху часовника: „Трябва да тръгвам“, каз­вам бавно и посягам към дрехите, но си мисля: „Не ме пускай още!“ По-късно пред огледалото, подреждайки косата си об­ратно в прическа, ми хрумва: „Може би това е като дисципли­ната на кралиците – да живееш живота си така, че никога да не могат да те обвинят, че си пропуснал нещо.”