Директното пренасяне на шегите от една среда в друга не е много подходящо, тъй като сближаването на хората е постепенен процес, който се изгражда с течение на времето.
Ако шегата ни не е уместна, не преценим добре човека или аудиторията, рискът да ни разберат неправилно е реален. Тогава сами можем да се почувстваме неловко и недооценени.
Дали шегата се възприема така, както е замислена, отчасти зависи от взаимоотношенията ни с околните. Когато шегите са между приятели, любовници, родители и деца, партньори, всичко приключва прекрасно. Когато са между не толкова близки, ефектът може да не е същият. Това се дължи на различията между хората по отношение на чувството им за хумор, което се заражда още в детските години. Могат да се определят два основни типа хора. За първия шегуването е начин да разнообразят общуването си, Те търсят нещо, което да ги зареди, да ги извади от рутината и чувството за изчерпаност. Шегуването провокира мисловните процеси, тъй като е един вид игра на асоциация – отпраща ни към определени спомени и случки, към знания, които имаме, и ни кара да ги интерпретираме в нов контекст. По този начин шегата внася нещо ново в общуването, тя е като гимнастика за ума.
Другият тип хора са тези, които обичат да се шегуват с околните, но когато същата тази шега е насочена към тях самите, се засягат. Те целят по-скоро да покажат остроумието си, при тях няма емоция и споделеност, а оттам няма сближаване. Те търсят доминантна позиция, шегуването им е по-скоро агресивно и действията им предизвикват в отсрещната страна много повече безпокойство, болка и срам, отколкото забавление.
Между половете също има различия във възприемането на шегите. Жените обикновено се засягаме от това „ощипване“, докато партньорите ни се възбуждат. Мъжете намират двусмислените социални стимули за по-сексуално подтикващи, отколкото ние. Дори повече, закачките много често се възприемат от мъжете като знак за сексуален интерес. В същото време ние, изглежда, реагираме по-силно на потенциално враждебните стимули.
Leave a reply