Откакто се помни, Джон Коркоран има проблеми с четенето
Буквите постоянно променят местата си, не може да различи гласните от съгласните. В училище той седи неподвижен и мълчалив като камък и с всички сили се старае да остане невидим.
Може би животът му би се развил по друг начин, но през 50-те години на XX в. никой не е чувал за дислексия. Във втори клас той е причислен към умствено изостаналите, а в трети постоянно е наказван за отказа си да чете.
Коркоран си спомня: „Когато бях на осем години, помолих Бога да направи така, че на следващия ден, когато дойде моят ред да чета, да успея“.
За да скрие своята неграмотност, Коркоран започва да нарушава дисциплината, поради което постоянно го отстраняват от заниманията.
„Предавах чужди домашни работи, крадях тестове и молех приятели да направят упражненията вместо мен. Не разбирах какво е написано, но знаех, че нямам друг изход“.
Така той успява да се дипломира през 1956 година. Става ясно, че Джон добре играе баскетбол, и това му дава възможност да постъпи в колеж, където го очаква спортна стипендия и място в баскетболния отбор.
Обучението в колежа е истинско изпитание. Коркоран постоянно събира информация за преподавателите – кой какви задачи дава най-често. Движи химикалката, преструвайки се, че пише, а след това изхвърля листа, за да не разбере никой, че не умее. С часове гледа учебника и се преструва, че чете.
С помощта на различни уловки все пак успява да завърши колеж и да получи диплома със специалност „преподавател по английски език“.
По онова време не достигат учители и Джон Коркоран става преподавател, без да може нито да чете, нито да пише!
Всеки ден в клас той дава за задача на някого от учениците да чете упражненията в учебника на глас, а след това да пише на дъската. Провежда стандартни тестове, които може да провери, като постави върху тях лист с прозорчета върху верните отговори. Така работи в различни училища в продължение на 17 години.
„Като преподавател, действително ми беше болно, когато осъзнавах, че всъщност не умея да чета. Това беше позор за мен, за страната и за училището.“
През 1965 г. Джон среща бъдещата си съпруга Кейтлин и й доверява тайната си: „Трябва да ти призная нещо – казва й той преди сватбата. – Не умея да чета.“ През целия им съвместен живот съпругата му чете и пише вместо Джон документи, писма и т.н. Защо не го е ограмотила? Защото той е уверен, че никой не може да му помогне.
След известно време си купува къща и я дава под наем, след това още една и още. Бизнесът му върви добре, докато
успехът не му изневерява и той фалира, оставяйки планина от дългове.
През есента на 1986 г., когато навършва 48 години, Джон залага собствената си къща, за да погаси част от дълговете си, а след това отива в градската библиотека, където има кръжок по четене. Приближава се до жената, която го води, и й казва: „Аз не мога да чета“. И заплаква…
Използвайки фонетичния метод, много бавно и търпеливо, буква по буква, тя го ограмотява. След година бизнесът му се съвзема, а Джон започва да чете по малко. Той се старае да чете всичко, където има думи: книги, вестници, списания, надписи върху опаковки… Да чете, за него е изумително, вълшебно, като да пее.
На конференция в Сан Диего Джон Коркоран взема думата и говори пред двеста изумени бизнесмени, пред които разказва, че е водил бизнес, без да умее нито да чете, нито да пише. Става член на градския съвет по борба с неграмотността и автор на две книги: „Учителят, който не умееше да чете“ и „Пътят към грамотността“. Освен това създава фонд, който се занимава с обучението на неграмотни.
Leave a reply