Понякога търся приятели от младежките години чрез Фейсбук. Така случайно попаднах на Ирина – жената, с която преживях най-бурната си любов. Гледах снимката на Ирина и се чудех дали е същата. Преди беше с дълга катранено черна коса, а сега – късо подстригана и изрусена. Но очите и устните й бяха същите.
Реших се да й напиша съобщение. Още на другия ден получих отговор и у мен се появи отдавна забравеното желание за близост. Осъзнавах, че може би силата на спомените нарушава типичното спокойствие на мъж, влязъл вече в третата възраст, но разумът винаги отстъпва на онова силно влечение, за което се твърди, че идвало от подсъзнанието. И започнах настоятелно да я моля да се срещнем. Тя дълго отклоняваше молбите ми и у мен се появи чувството за вина, че съм причината тя да се разведе, а аз, който я обичах до безумие, да запазя семейството си.
Запознахме се преди трийсетина години. Изпратиха ме на двугодишна задочна специализация в София, където срещнах Ирина. От пръв поглед я харесах и винаги сядах до нея. Водехме общи разговори, веднъж я поканих да отидем на ресторант и тя ми отказа. Аз обаче продължих да настоявам и накрая Ирина се съгласи. Първия път се разделихме само с целувки, после започнаха бурните ни нощи, след които едва успявахме да отидем на лекции. И така, докато съпругът й научил за нас и една вечер ни изненада. Стана голям скандал, той я отведе и после разбрах, че се развели.
Ирина дойде на следващите очни занятия и ме попита: „А сега, какво ще правим?“ Замълчах и тя си отиде, завинаги. Чувствах се гузно, успокоявах се, че нищо не съм й обещавал, пък и тя не беше поставяла никакви условия за нашата връзка. Болката от раздялата премина, заедно с угризенията ми. И така беше почти 30 години, докато я видях във Фейсбук и желанията ми отново пламнаха.
Продължавах да я моля за среща и най-накрая Ирина се съгласи. Каза ми, че ще ходи в един санаториум на балнеолечение. Измислих си и аз причина да отсъствам от вкъщи и заминах през уикенда. Колкото голямо беше желанието ми за среща, толкова тревожни бяха и мислите ми. Страхувах се Ирина да не ме обвини за съдбата си, за което имаше основание.
Щом пристигнах, й позвъних. Срещнахме се в ресторанта на хотела, в който бях отседнал. Първите й думи бяха:
„Стефане, аз вече не съм същата!“ Отговорих й, че и аз не съм същият, но това не е променило чувствата ми. Продължихме разговора на масата и от алкохола или пък от спомените за бурните нощи искрата отново пламна. Цяла нощ се любихме както някога. Прекарахме два невероятни дни, а на разделя се уговорихме да се срещаме, когато можем, без никакви условия и усложнения.
Бях чувал приказката, че старата любов ръжда не хваща, но сега се убедих, че истинските чувства не изчезват дори когато вече не сме същите.
Стефан
Add comment