Това е една история, която ме накара да се замисля колко сложно нещо е любовта, колко много лица има и как понякога идва, когато най-малко я очакваш, карайки те да забравиш човека, за когото до вчера си бил готов да дадеш живота си.
Петя и Жоро били гаджета от гимназията. Заедно отишли да учат в София, заедно завършили и когато след дипломирането се прибрали в родния си град, вдигнали сватба. Всички им се радвали, защото били чудесна двойка и много се обичали. Двамата били щастливи до момента, в който съкратили Жоро от работа, а Петя била по майчинство с второто им дете. За младото семейство настанали трудни безпарични дни, още повече че имали и заем, който изплащали. Едва свързвали двата края, макар че родителите им помагали. Все по-рядко си говорели, все по-рядко се усмихвали, а вечер, в леглото, всеки се свивал в своята половина, обръщайки гръб на другия.
Спасението дошло в лицето на Емил – техен колега от университета. Един ден той се обадил на Жоро от Испания и му казал, че спешно му трябва доверен човек за строителната фирма, която ръководел. Без да се колебае, Жоро се съгласил да замине за далечната страна. Това бил единственият начин да спаси семейството си от финансова и емоционална разруха. На никого не било леко, когато тръгвал. Петя едва сдържала сълзите си, той я притискал силно към себе си и шепнел, че всичко ще е наред, а децата – те били толкова малки, че не разбирали какво се случва. В самолета сърцето на Жоро се свивало от задушаващата го мъка и за пръв път по бузите му потекли тежки мъжки сълзи. Но връщане назад нямало.
Когато пристигнал, се оказало, че ще ръководи строителна бригада от испанци и българи и ще работи наравно с тях. Работата била тежка, но за него това нямало значение. Важно било, че всеки месец ще изпраща достатъчно пари на семейството си и Петя вече няма да брои стотинките. Често звънял на жена си или ходел в едно от интернет кафенетата, откъдето дълго си пишели в скайпа. Носталгията го мъчела, а мисълта, че не може да прегърне децата си и да ги гледа как растат, направо го подлудявала. След работа обикновено се прибирал в квартирата и гледал телевизия, после заспивал. Не излизал с колегите си, които почти всяка вечер ходели в близката българска кръчма, където пиели българска ракия и слушали нашенска музика. Веднъж те все пак успели да го убедят да отиде с тях, защото единият имал рожден ден. Сервирала им красива млада жена. Всички я подкачали и й подхвърляли къде прилични, къде недотам прилични комплименти, тя обаче държала всички на разстояние. Усмихвала се, но давала да се разбере, че нямат шанс при нея. Жоро бил омагьосан от дълбоките й тъмни очи. Сърцето му подсказвало, че тази жена е специална, че има нещо в нея, дето другите го нямат. Цяла вечер я наблюдавал мълчаливо, а когато се прибрал след тържеството, мисълта за нея не му дала да мигне.
На следващия ден след работа отишъл право в кръчмата. Елена била там и когато го видяла да сяда на една от нейните маси, му кимнала. Цели три месеца всяка вечер поред Жоро идвал в кръчмата и не свалял очи от хубавата българка. Не искал нищо от нея, само я гледал. Една вечер, когато свършила смяната й, тя го поканила в квартирата си и той мълчаливо тръгнал след нея. В тази първа тяхна нощ не се любили, само говорили. Той й разказвал за семейството си, за Петя, за децата… Тя му споделила за мъжа си, който я биел и от когото избягала чак тук. После заспали прегърнати. На следващата вечер Жоро не отишъл в кръчмата. Легнал си рано, а в главата му се блъскали хиляди мисли. Усещал неудържимо влечение към Елена, но не знаел това любов ли е или просто мъжки копнеж. Нали няколко месеца вече не бил докосвал жена… Измъчвала го и вина, защото разбирал, че мислите му за Елена са предателство към съпругата му. Но въпреки всички терзания и съмнения, това, което го теглело към красивата сервитьорка, не му давало мира и след няколко дни той отново я изпратил до тях. Когато прекрачил прага на дома й, оставил съвестта си пред вратата. Любовта, избухнала между Жоро и Елена, била различна от любовта му към Петя. Едната била тиха и спокойна, докато тази, новата, приличала на фойерверки, на благодатен дъжд, който напоил пресъхналата му душа. И той се оставил в ръцете й, без да мисли за последиците от нея. Искал я тук и сега и… я взел. Наслаждавал й се, живеел чрез нея.
Все по-рядко звънял вкъщи и почти престанал да ходи в онова интернет кафене. Някой ден щял да обясни на Петя всичко и се надявал, че тя ще го разбере.
А дали е дошъл този ден, аз не знам…
Р.
Leave a reply