Не съм от жените, които съдбата е галила с пер­це. Не съм от тези, на които дъхът им спира от какво и да е. На 37г съм и досега съм видяла всич­ко. Научих се да обичам, без непременно да ме оби­чат. Майка ми ме зарязала при баба, преди да навърша 3 г. Татко ме носеше на ръце, но след като почина, трябваше да продължа сама.

Тъкмо тогава се бях разделила и с Алекси – него обичах така, както се оби­ча на 20, безразсъдно, до болка. Притискаше ме да се оженим, а аз се стра­хувах – исках първо да поживея сама. От друга страна той ми предлагаше семейството, което никога не бях имала – у тях всич­ки ме приемаха с радост. Не се получи – на него не му стигна търпение, на мен – смелост. Загубихме се в големия град – Алекси ни­кога повече не ме потърси, аз – макар че често си мис­лех за него – нищо не на­правих, за да го намеря. След време разбрах, че се е оженил. Пожелах му ща­стие, после цяла нощ пу­ших, плаках и си пеех на­шето любимо парче. Но в живота няма място за сълзи, поне не и в моя.

Колкото не ми вървеше в любовта, толкова неща­та в работата ми се под­реждаха сякаш независи­мо от мене. Фирмата, в ко­ято работя повече от 10 г., има уникални шефове – брат и сестра, създали биз­нес, който напук на криза­та, на конкуренцията и на хорската завист оцелява. Офисът стана мой първи дом. Чувах да клюкарят зад гърба ми, че като нямам какво да правя – без мъж, дете, коте и личен живот, остава ми само да раста в службата. Не бяха съвсем прави, защото имах някол­ко връзки след Алекси, но нито една не беше голяма­та любов. Постепенно се примирих, че на някои се е паднало щастието, на други като мен – работата. Не ми тежаха командиров­ките, напротив. Макар че понякога точно хотелите ме караха да се чувствам без дом и да мисля на кол­ко години съм и какво съм пропуснала.

В началото на пролетта често пътувах до Бургас. Последния път тръгнах спешно, сама, със служебната кола. Карах неразум­но бързо, пристигнах на­време и свърших голяма част от работата още първия ден. Веднага се при­брах в хотела и си казах, че няма да изляза от стаята, дори да умирам от глад. Изкъпах се, отворих широ­ко прозореца, запалих първата за деня цигара на спокойствие. И точно тога­ва звънна телефонът. С ни­кого не ми се говореше, още по-малко с админист­рацията на хотела, но поне­же първото позвъняване прекъсна и последва второ, помислих, че е важно. След моето „Ало“ приятен мъжки глас ме поздрави и попита имам ли няколко минути за личен разговор. Помислих да затворя, пре­ди непознатият да продължи, но нещо ме на­кара вместо това, да кажа „Да, разбира се, но с кого разговарям…“ В момента, в който чух „Аз съм Алекси…“, сърцето ми вече знаеше, че е той. И дъхът ми спря. Си­гурно въпреки разстояние­то е усетил, че треперя, и започна да се извинява. Бързо се окопитих – не ми беше за първи път да чув­ствам, че умирам от болка. Но въпросът дали да се качи при мен, или ще сляза във фоайето, ме завари не­подготвена. Стори ми се по-безопасно второто.

Наложи се два пъти да се преоблека, защото от притеснение докато стиг­на до вратата, дрехите ми ставаха вир вода. Добре, че имаше асансьор – как­то ми трепереха краката, сигурно щях да се търкалям по стълбите. А когато го видях прав до изхода, щях да припадна – осъз­нах, че никога не съм пре­ставала да го обичам. Раз­твори срещу мен ръце и ме прегърна така, че ме оста­ви без въздух. После пред­ложи да се разходим и да вечеряме заедно.

Така научих, че през всичките тези години не ме е изпускал от поглед, знаел е къде работя, с кого живея, какво правя и не правя. Затова никак не му било трудно да ме намери. Преди да го попитам защо е тръгнал след мен точно сега, той ми разказа, че майка му боледувала теж­ко отдавна, напоследък бързо се влошавала. Зна­ела диагнозата и прогно­зите, колкото по-малко време й оставало, толко­ва повече го молела да ме заведе при нея. И досега ме имала за своя дъщеря, така и не приела нито жена му, нито внучката. Само за миг си казах: ето какво било, пак тя ме иска повече отколкото той, как­то преди… Обещах на дру­гия ден да пътувам за Со­фия възможно най-рано.

Алекси се върна с мен в хотела и си взе стая, но не можа да си тръгне от моя­та. Не помня по-отчаяна нощ в живота си – пре­гръщахме се, смяхме се, плакахме, любихме се… До сутринта не затворих­ме очи, за да не изпуснем нито един миг.

Слава Богу, стигнах на­време. Жената, която по­знавах, се беше смалила като дете. Ръцете й обаче бяха все още силни – стис­каше моите и ме молеше, докато все още не е късно, да си родим дете с Алек­си. Каза, че той никога никоя жена не е обичал така, както и досега оби­ча мен. Дъхът ми спря, за­щото й вярвах и за първи път поисках да имам бебе и да бъда майка.

Мишел

Как да избера между любовта и семейството?!