Все съм знаела, че съм мека Мария и това някой ден що ми изяде главата, но чак такова чудо като Сашо ще ме стигне, и през ум не ми е минавало. Преди 8 години се разведох и докато дъщерята беше при мен, всичко беше добре. Като се омъжи и се премести в Кюстендил, апартаментът сякаш се изпразни и опустя.
Не можех да живея само с чакането тя да се обади, да дойде с мъжа си, да доведе децата. Седмицата някак по-лесно минаваше – работа, колеги, колежки, приятелки, но през почивните дни времето сякаш спираше. Тогава толкова зле се чувствах, че дори до супера не ми се отиваше. Дюшеш ми дойде, че един мъж направи малък магазин до съседния блок. Този мъж беше Сашо. И като не ми се мърдаше по-далече, започнах за всичко – от ванилия до течен сапун, да тичам при него. Когато нямаше хора, той ми правеше кафе, излизахме да изпушим по цигара, да си кажем по някоя човешка приказка.
Веднъж заварих магазина затворен и му звъннах да попитам добре ли е, какво се е случило. Сашо се оплака, че го гази грип, а вкъщи нямал дори чай, да не говорим за лекарства. Знаех, че живее в гарсониера под наем някъде наблизо, уточних адреса и му казах, че до час ще му занеса, каквото трябва. Освен хапчета, купих хляб и плодове, взех от вкъщи топла супа, билки за чай, два лимона и термометър – дори това нямаше… Така започна нашият роман.
Докато беше болен, минавах през квартирата му и сутрин, и вечер. Дори сложих бележка на магазина, че ще бьде отворен след седмица. Като оздравя, една неделя Сашо ме покани да вечеряме някъде заедно. Представях си колко е зле с парите, след като не беше работил и беше изпил доста скъпи лекарства. Затова му казах, че няма за къде да бързаме с излизане, все някой ден ще го направим. Той обаче не се отказа и затова му предложих да реши какво му се хапва, да донесе продукти и аз да ги приготвя у дома. Освен за всичко друго, беше помислил и за вино и хубави бонбони за десерт. Онази вечер Сашо не си тръгна. А после лека-полека се пренесе при мен. Накрая му предложих да освободи квартирата – за какво да плаща наем, като така и така не живееше в гарсониерата. Може би за да ми върне жеста, той пък ме нави когато мога – в почивни дни, рано сутрин или късно вечер, да му помагам в магазина. Постепенно си заживяхме като двойка и дори дъщеря ми го хареса, зетят и децата – също.
Сашо знаеше къде какво има у нас. Не криех нищо – парите си слагахме на едно, какво да крия от него. Бях му показала и най-големите си ценности – ордените на дядо ми, ветеран от войната, сребърни пафти, монети и накити от прабаба ми, златни бижута от родителите ми, които дълго работеха в Либия. Всичко беше за дъщеря ми и внуците, но тя все отлагаше да си ги прибере у тях.
Със Сашо за първи път здраво се скарахме, когато след една ревизия стана ясно, че счетоводството, документите, складът и магазинът са пълен батак. Той се оправдаваше, че преди всичко си е водил точно и не знае как се е получило така. С две думи – откакто ме е допуснал в търговията, работата се е оплескала. Хванах се аз за думите му, много се обидих, защото никога чуждо не съм взимала, от чуждо кафе глътка не съм отпивала. Колкото повече се ровех, толкова по-големи батаци излизаха. Накрая стана ясно, че дължи и големи суми на двама от доставчиците. Понеже той не можеше, кредит изтеглих аз. С кой акъл, да ме пита човек! Разплатихме се и останахме на нула. Моята заплата покриваше вноските и карахме с това, което изкарвахме от магазина.
За пролетната ваканция дъщеря ми помоли да си взема отпуска и да отида при тях, да гледам децата, че тя да отиде с мъжа си на екскурзия в Испания. Разбрахме се със Сашо, той нямаше нищо против, каза да не се притеснявам за нищо – ще гледа къщата, ще ми полива цветята, ще внимава със стоката и с клиентите… Като се върнах, беше по обед. Първо минах през магазина. Притесних се, като видях, че е затворен. Веднага набрах номера на Сашо – беше изключен. Хукнах като луда към вкъщи – вратата не беше разбита, а като влязох, видях, че всичко си е на мястото, дори мръсни чинии нямаше в мивката. Но го нямаше и багажа на Сашо. Беше се изпарил, негодникът, без извинение, като пръдня. След като се обадих на двете си най-добри приятелки, разказах какво ми се е случило и си поплаках, чак вечерта като че ли дяволът ме накара да отворя шкафа със скъпите неща. Сигурно вече се досещате, че той беше празен. Не знам как в онзи момент не получих някой инфаркт или инсулт…
Искам само едно – не златото, не среброто, не медалите… Този негодник Сашо да си получи заслуженото!!!
Наивната
Leave a reply