Приятелството, дявол да го вземе, замразиш ли го, умира. Тази мисъл ми хрум­на не защото е зима, масо­во се приготвя зимнина и стремглаво се пълнят фризерите. Причините, да си кажа това с болка, бяха три.

Първата – един мъж и една жена, които отдавна наричам приятели, с които живеем в един град и дори във вечерните задръства­ния можем да се срещнем след не повече от 40 мину­ти път с градския транс­порт. През пролетта всеки бързаше да се радва на природата и така и не се засякохме на улицата, в някое кафене или парк. През лятото ни пречеха жегите и отпуските, а есента – връщането в редовен ритъм… Всъщност един­ствено нежеланието е ви­новно досега да не се ви­дим. Иначе обаче присъстваме във всички приятелски списъци в теф­тери, телефони, компютри. Да, ама не. Аз съм от хора­та, които искат да виждат очите на приятелите си, да усещат мислите и настрое­нията им без посредници. Обичам с тях да пия кафе, бира или вино, да се смея с глас и да си мълча. Зае­тостта и липсата на време са най-голямата обида за едно приятелство.

Втора причина да се за­мисля за замразените връзки стана Анастасия. С нея се запознахме случай­но преди години в град, където и двете бяхме в ко­мандировка, а после, като се върнахме в София, се чувахме и се търсехме чес­то, докато станахме просто приятелки. Тя по принцип говори много и бързо, но онзи ден просто ме заля с гневни думи, които не мо­жех да повярвам, че чувам от устата й. Беше ги предиз­викала нейна приятелка от детинство, на която тя мно­го държеше, само че това отношение към миналото им беше едностранчиво. Анастасия искаше да се виждат, да излизат заедно, да сближат семействата си, след като години бяха живели разделени. Обясня­ваше ми, че въпросната жена успява със свой биз­нес, съпруг преподавател и пораснали деца. Тоест може да си позволи поне кратка вечерна среща с приятелка и да си спомнят заедно половината напра­вени преди години щуро­тии, първото жестоко пре­ливане, голямото студентс­ко влюбване, лудото хлътване по новия мъж на съседката от другия вход… Анастасия искаше точно с нея да сподели тревогите около своите тийнейджъри, а защо не и страха, че като че ли нещо в брака й се пропуква… Мислеше, че на нея трябва да се похвали с поредния голям превод от английски, за който се беше преборила… Да, ама приятелката й не мислеше така. Беше се заровила в своя си скучно ват свят и в него за емоциите и страс­тите на Анастасия нямаше място. Иначе казано, жена­та просто нямаше време, всъщност желание.

Третата причина да се сетя за замразените при­ятелства беше едно неот­давнашно обаждане от чужбина. С мъжа отсреща някога учехме, а после ра­ботехме заедно. Свързваха ни много хубави неща дори след като той замина – поне така си мислех. Чувахме се често в началото, после все по-рядко. Постепенно изгу­бих желание да го търся, особено след като през три изречения той казваше „ние тук“ и „вие там“… При последния ни разговор ми се стори, че ме е потърсил някакъв абсолютно непоз­нат човек…

Единственото обяснение и за трите случки е, че зам­разяването не съхранява приятелствата, напротив – убива ги.