Ще ви разкажа за моите приятели Тото, Цецо и Дългия.

Надуших­ме се в началото на след­ването, първо бяхме же­лязно каре за белот, пос­ле се събрахме в една квартира и така някак ста­нахме приятели. Дори за жени не сме се карали, само на карти се псувах­ме, но това бяха просто пушилки. Мацките, за ко­ито се изпоженихме, не станаха първи приятелки; но разбраха, че в нашите мъжки работи не трябва да се месят. Другото хуба­во беше, че работехме в една сфера, разчитахме един на друг, но никога не направихме обща фирма.

Това позволи, когато биз­несът на един се спече, другите да го подпрат. Че­стно, за тримата съм на­правил повече, отколкото за брат си, и не съжаля­вам.

Работите на Дългия вървяха най-добре, той си беше умен, амбициозен и с добра финансова и ма­териална закваска от баща си. Когато жена му Радост роди здрав син, Дългия откачи от радост и от там нататък всичко започваше и свършваше със семейството му, на­право носеше на ръце Де­тето и жена си. Тя поиска някой да й помага за бе­бето, той нае гледачка. Настоя да започне на ра­бота и Дългия я уреди при свой клиент. Все повтаря­ше, че й трябва време за себе си, приятелят и на това намери цаката. Ряд­ко успяваше да се из­мъкне, за да ударим едни карти, но всички го разби­рахме.

Няколко пъти заварвах Радост вкъщи, понякога идваше и в офиса, без да се обажда, молеше за пари – всеки път сумите нарастваха, но тя винаги обещаваше, че едва ли не след два дни ще ги върне. Не й отказвах, макар че ми беше чудно защо не взема от Дългия – той от нищо не я лишаваше. Не­щата станаха подозрител­ни – тя продължи да иска заеми, без да връща и сто­тинка.

Една вечер казах на Тото и на Цецо притесне­нието си. Оказа се, че пре­ди да дойде при мен, тя е изтръскала техните джо­бове. На въпроса ми за какво й трябват толкова пари и защо мъжът й не знае, Тото изплю камъче­то – виждал я да играе в зала в един от кварталите на града. Попитах Дългия какво мисли за това, а Цецо каза, че той изобщо не подозира с какво се занимава жена му. Пред­става нямал в какви дълго­ве е затънала.

Побеснях – колкото на Радост, толкова и на мъжете, на които не им стискаше да кажат исти­ната на Дългия. Не знае­ли как ще реагира, не на­мирали нито думи, нито подходящ момент. Това вече не беше приятелство. Реших, че каквото и да става, по-добре да съм черната овца, отколкото белият предател. Още същата вечер отидох у Дългия и пред жена му разказах как тя обикаля по приятелите му, проси пари и залага. Тя не спря да вика, че лъжа, а той, като се освести, ме помо­ли да си тръгна.

Оттогава минаха три седмици – нито съм го чул, нито съм го видял. Не мис­лех, че ще постъпи така, но и да знаех, пак нямаше да му спестя истината. Да премълчиш понякога е толкова лошо, колкото и да излъжеш.

Най-добрият ми приятел ме предаде