Момиче на 22 г. съм и все още живея с родителите си. Но след поредния семеен скандал мисля, че е време да се махна от вкъщи.

И без това не чувствам тристайния ни апартамент като свой дом. Родителите ми са млади, все още работят и знаят как да се забавляват. А към мен се отнасят като към някакво недоразумение, което само им разваля кефа.

Не помня някога да са ме прегръщали, да са ме целували, да са ми казвали: „Браво, моето момиче, гордеем се с теб!“ Не ме обичат и лошото е, че ми го показват по всякакъв начин, а веднъж дори ми го казаха в очите. Не знам какво пак бях ги ядосала, когато мама изпусна: „Фу, как можа да се скъса презервативът, та да се пръкнеш!“ Нима това са думи на любяща майка? Аз мисля, че не. И като не ме е искала, да беше направила аборт или да ме беше дала за осиновяване. Може би хората, които щяха да ме приберат, щяха да се отнасят по-мило с мен. Защото истинските ми родители не са ми дали една стотинка през живота ми досега и не са ми купили нищо. А когато отворя хладилника да си взема нещо за ядене, започват да мърморят, че съм готованка, която яде от храната им.

Докато бяха живи баба и дядо, ми даваха джобни, купуваха ми учебници и тетрадки, дрехи. Благодарение на тях сега съм студентка, защото преди да почине, дядо ми даде номера на сметка, която беше открил на мое име. В нея имаше няколко хиляди лева, благодарение на които кандидатствах и успях да стигна до четвърти курс. Ще ми стигнат да завърша и магистратура. Трябва само да си намеря работа, да започна да получавам някакви пари и се изнасящ. Едва ли родителите ми ще усетят липсата ми, по-вероятно е да си отдъхнат с облекчение и да направят купон. А това те го умеят прекрасно.

Грешката