Преди много години дуетът Стефка Берова и Йордан Марчинков изпяха песента „Шофьорите са като ято“. Спомних си за нея преди седмица, защото тогава отново срещнах един интересен мъж – Анди беше рядко позитивен и слънчев човек. После съдбата взе да го шамаросва отвсякъде. Той бързо побеля, без време започна да пие по няколко различни лекарства на ден, разведе се, синът му замина в чужбина, отдръпна се от приятелите. Остана съвсем сам.
Като го видях, в първия момент се поколебах дали това е същият човек – беше все така прошарен, все така слаб и все така с цигара в устата. Но не вървеше с отпуснати рамене и не гледаше в земята. До него царствено стъпваше един черен пудел, вееше опашката си. все едно е палма, и докато говорехме, от време на време Найти скачаше и го близваше по ръката. Всеки път Анди се усмихваше както преди. Исках да разбера каква е причината за тази промяна. Най-добре да я научите от него „Не вярваш на очите си, нали? Знаеш, че съм луд по спорта, а коментаторите ми насадиха в главата израза „да се върнем в играта“. Аз наистина се върнах в живота и първата причина за това е Найти. Преди време всичко около мен се обърка – жена ми си тръгна просто така, защото търсеше друг живот. Синът ми я последва – искал живот е мегаполис, там била истината. Изритаха ме от издателството, защото не съм бил в крак с живота… Оцеляването извън борда се оказа почти невъзможно. Когато и приятелите ми отказаха да ме търпят, се забих вкъщи. През първите месеци се наливах по цели дни и нощи, но след второто посещение на Спешна помощ брат ми ме прибра при себе си. Една вечер доведе тази черна наденичка. Така го нарекохме, защото беше гладен и уплашен, и го нахранихме с боб и наденица. След месец брат ми замина и с Найти се прибрахме у дома. Кучето ме вкара в пътя.
Отначало само двамата обикаляхме улиците и парковете, но той се оказа голям Дон Жуан и хукнеше ли след кучка, аз го следвах. Постепенно си намери и приятели. Ако не го бях видял с очите си, нямаше да повярвам, че един пудел може да харесва едни кучета, да ръмжи на други, трети да заобикаля, все едно са световна заплаха. Усетих, че когато е само с мен, Найти скучае. И на мен ми стана по-интересно да си пия кафето с мъже и жени, които до вчера не познавах. Бързах да ги видя, с тях ми бяха по-сладки кафето и цигарата. Да не ти разправям, че дори ходехме на кучешки рождени дни – съвсем истински, с подаръци. Няма да ти казвам какъв ужас преживях, когато веднъж Найти за минути изчезна в парка побърках се. Същото изпитах и когато изчезна един Ернесто от бандата. Ще ми повярваш ли че никой не си тръгна, докато не ги намерихме. Мъже, жени, кучки и кучета обикаляхме, викахме, търсехме ги, накрая пак заедно ги наказахме. Една вечер Митака, който разхожда два йоркширски териера и един бигъп, запя „Кучкарите са като ято…“ Така се роди сигналът на нашата група.
Една нощ осъзнах, че колкото и Найти по цяла нощ да се гуши в мен, имам нужда от женска топлина в леглото. Пак той я доведе – Вержи, стопанката на Ерма – най-красивата кокерка. Веднъж, както сутринта се излежавахме, Вержи скочи и като се върна при мен. умираше от смях. Едва разбрах въпроса й – какво може да се роди, ако Наити и Ерма не престанат да спят в едно легло? Казах й: все едно, важното е всяка двойка да си знае гьола. В моя с Вержи ми е добре и това дължа на един черен пудел, на когото викам наденичка. Той ме върна при приятелите и жените.“
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Вземете си куче, вместо мъж!
Leave a reply