Всеки има право на щастие…
С Рая бяхме съседки, съученички и приятелки. Още в началните класове в часовете по физическо тя беше плаха и внимателна, страхуваше се от някои упражнения, не можеше да пази равновесие, отказваше да ходи по вредата. За съжаление стана ясно, че има заболяване, което прогресира. Мускулите на това умно и красиво момиче с всеки ден отслабваха, а движенията й ставаха все по-ограничени. На абуриентския бал беше толкова красива! В големите й очи имаше и сила, и наслада, и мъка! Въпреки че трудно се придвижваше, тялото й излъчваше изящество и грация.
Роси имаше невероятната подкрепа на родителите си. По нейно настояване баща й направи приспособления вкъщи, за да може по-лесно да прави ежедневните си упражнения. Майка й помагаше при карането на минивелосипеда. Удивително упорита и стриктна, със завиден дух и вяра тя изпълняваше всичко. Въпреки това след бала Роси беше вече на инвалидна количка, но не се отказа от мечтата си – стана студентка и избра да учи Логопедия. Искаше да помага на деца и възрастни с вродени и придобити дефекти в говора и мечтаеше за собствен кабинет. Наслади му се след последната операция, която й направиха. Не закъсняха и първите посетители.
Един ден по телефона се обадил мек мъжки глас и смутено, заеквайки, попитал кога може да бъде приет. Камен – студент по екология и опазване на околната среда, отишъл притеснен и след краткия разговор се уточнили да я посещава два пъти седмично. От първия ден Камен гледал и слушал Роси някак изпитателно: тя има божествено лице, големи красиви очи, които направо подлудяват… В главата му се завихрили невероятни чувства. За Рая пък този посетител ставаше все по-необикновен и тя започна да го очаква с нетърпение. В нейната душа също бушуваха смесени чувства – радост и мъка, страх и надежда, неизживени любов и страст. Всичко като че ли беше едно безумие! Тя не можеше да си помисли даже, че това нежно момче, с цели шест години по-младо от нея, може да я хареса и обикне.
Един ден, както работели, Камен спрял да пише, отместил кафето, хванал ръката й, погледнал я в очите и плахо започнал:“- Как да те нарека, не знам. Ти можеш да бъдеш строга и сурова, но аз те харесвам такава, каквато си! Мога да те слушам с часове!“
Рая не проумявала казаното, гореща вълна обляла тялото й, лицето й горяло, ръката й под ръката на Камен треперела. Той се навел над нея и допрял меките си устни до топлото й рамо. Рая слушала и не вярвала… Ръцете й се отпуснали на количката и две сълзи се изтъркаляли по пламналите й бузи. Тя казала: „Истинската любов идва при тези, които умеят да я дочакат.“ Камен продължил: „Аз те обикнах, искам да съм ти нужен и твоето сърце да бъде мое!“ И тръгнал.
На рождения ден на Рая дойде с разкошен букет червени рози. Тя беше в стаята, в количката, с гръб към вратата. Камен застана зад нея, сложи едната си ръка на рамото й, нежно целуна бузата й, а букета сложи пред очите й. Мина пред нея и коленичи: „Честит рожден ден! Дойдох да ти кажа колко много те обичам! Искам те в живота си! Ти си моето любимо цвете! Ти си моята музика! Обещавам ти да живеем заедно и да бъдем щастливи… Ще приемеш ли това от мен?„ Извади малка червена кутийка и я отвори. Рая не вярваше на очите си – Камен й поднесе годежен пръстен.
Мирела
Кой би обичал саката жена в инвалидна количка?!
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Add comment