Не знам кого да виня за това, че цял живот първо обичах себе си, а после – всички останали. Винаги гледах първо на мен да ми е добре, а какво чувстват другите много-много не ми пукаше.
Наистина бях красива, очите на мъжете изтичаха по мен, а аз си въобразих, че никой от тях не е достоен за 
вниманието ми, камо ли за сърцето ми. Не ми трябваха любов и вярност, а слава и влюбени господа, които целуват обувките ми. И някои от тях наистина го правеха – редовно идваха в клуба, в който танцувах, винаги сядаха на масите, от които можеха да виждат всяко мое движение и дори всяка подробност от тялото ми, оставаха до края и никога не си тръгваха, без да ми предложат нещо повече от парите, които намираха как да ми оставят…
Най-добре се чувствах с разни дребосъци, които ме гледаха с обожание, а аз от висотата на своите високи обувки и 170 см им отвръщах с най-обикновено презрение.
Така беше, защото тогава имах всичко – младост, сексапил и много пари. С усмивка и лекота се отървавах от всички навлеци. Един не успявах да разкарам. Нарекох го Малкия.
Забелязах го веднъж, когато с досада изтърпявах напъните на поредния ухажор. Седеше през няколко маси от нас и не откъсваше поглед от мен. За разлика от другите, гледаше кротко и предано, а не нагло. Стана ми смешно, намигнах му и изчезнах. Мислех, че с това всичко ще приключи. Не знам как беше попаднал в клуба, изглеждаше абсолютен хлапак, наивен, та чак смешен. До следващата вечер, когато го видях на същата маса, хич не се бях сетила за него.
Продължаваше да ме гледа както куче – шунка… Колко ми бяха минали пред очите такива като него! До края на вечерта го бях забравила, но той ми напомни за себе си – когато другите мъже ми бутаха банкноти.
Малкия ми подари изсушена орхидея в красива кутийка. Досмеша ме, но сърдечно му благодарих. Така се започна – идваше един-два пъти в седмицата и винаги ми носеше цветя, но стана досаден.
Една вечер Малкия направо надмина себе си – след последното ми изпълнение скочи и пръв тръгна към мен с букет червени рози. Това ме подсети, че е 14 февруари, и си помислих, че само мъж без опит и въображение може така да се обясни в любов на една жена. А че Малкия беше хлътнал, беше повече от ясно. И така, както се носеше срещу мене, изведнъж чух жестоко скърцане, трополене и… просната на сцената, усетих адска болка.
Не разбирах какво се случва, само виех и виках, защото не можех да помръдна краката си. Очите ми щяха да изхвръкнат от ужас. Много хора се суетяха наоколо, но като се чу сирената на линейката и влезе докторът, сеирджиите един по един си тръгнаха. Остана само Малкия – гледаше и попиваше всяка дума на лекаря. Така и аз разбрах, че две тежки плоскости от тавана са се откъснали – едната ме съборила, другата затиснала краката ми… Слушах и не вярвах. Не исках, но истината сама крещеше в лицето ми – край с танцуването. В очите на Малкия видях съчувствие, болка и… най-обикновена любов.
Вече две години сме заедно. Винаги ще съм благодарна на момчето, което събуди у мен момичето. Наистина от онази нощ не съм стъпила на сцена, но всяка нощ танцувам в прегръдките на мъжа, чиято любов може и да не заслужавах, но получих и тя ме промени.
Танцьорката
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment