Много обичам да слушам Андро. Говори умно и спокойно. Пее като истински човек на Родопите – малко тъжно и много топло. Обичам да седя до него и когато мълчи. В такива случаи се шегува и ме пита дали чувам мислите му. Понякога му връщам шегата – казвам, че броя белите му коси. Защото знам неговата максима: всеки бял косъм си струва.
Андро се родил в едно малко градче в планината преди 43 г. Преди да навърши 3, останал сирак. Домът му все така бил пълен с хора – майка, братя, баба, дядо, чичовци, стринки, братовчеди… Само един го нямало – баща му. Всички помагали на семейството му и затова той никога не гладувал, не ходел със стари дрехи, не учел по учебниците на по-големите. Не помнел какво е бащина подкрепа, но през целия си съзнателен живот усещал липсата й. Когато завършил гимназия и „съветът на старейшините“ – дядо му и чичовците, се събрал да решава бъдещето му, той казал, че ще учи история. Даскал, рекъл дядо му, не е лошо да си, но трябва да станеш инженер, татко ти така щеше да поиска. Чичовците кимали в знак на съгласие, а Андро мълчал. И
Щастието е постижимо
когато всички сметнали въпроса за приключен, той категорично повторил – ще следва в университета, история.
Никой от възрастните не бил съгласен, но въпреки това му помогнали – и с пари, и с всичко, което било нужно на момчето. Той пък си обещал да им докаже, че е постъпил правилно.
Дошъл в София и се настанил в общежитие. След първата сесия се хванал на работа. След втората – стипендията му била вързана в кърпа. След трети курс, като се прибрал за малко у дома, майка му се разплакала – слепоочията му били посребрели. Също като на баща му. И също като него, когато майка му подхвърляла за внуци, обещал, че ще я зарадва, но когато си стъпи на краката. Това нямаше да му отнеме много време, ако всъщност искаше не само да се изправи, ами и да се качи високо. Накрая удържа на думата си.
Днес Андро има три деца – момче на 7 и близначки на 4 г. Косата му е абсолютно бяла, а жена му го нарича Дядо Коледа и отдавна го моли да си пусне брада. Тя го смята за най-добрия баща, който може да съществува, и казва, че е такъв от мига, в който тя е заченала сина им. Още тогава Андро му е обещал „сериозно“ да не напуска живота му, поне докато не стане на 100. Същата клетва дал и на момичетата. А майка им помолил никога да не иска от него да си боядисва косата, защото… всеки бял косъм си струва. Защото един баща знае как се кара по планинските пътища посред зима, като бебето му е решило да дойде ненавреме. Знае цената на всяко лекарство, нужно за астмата на близначките. Знае коя е най-хубавата футболна топка и играчките лего – за момичета. Знае какво е нужно за един първокласник и за седмица почивка в гр. Сандански. Знае колко нощи жена му не е спала, за какво мечтае и какво търпеливо чака, откакто са заедно. Знае какво е обещал и че мъжката дума не се престъпва.
Като тегли чертата, се получава цената на щастието да бъдеш баща и тъгата да не познаваш баща си. Видимата й част е побелялата глава на Андро.
Споделете и вие историята си на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment