Това писмо трябваше да е написано от сестра ми, която е учителка, но тя никога няма да го направи, затова реших да го напиша аз. Още от малки двете с нея сме много близки. Тя е по-голяма от мен с 10 години и досега се чувства длъжна да се грижи за мен, макар отдавна да не сме деца.
Мечтата й беше да стане учителка и я постигна. И вече 30 години упражнява любимата си доскоро професия.
Помня с какъв хъс и желание започна работа и как буквално светеше, когато тръгваше към училището. По цели нощи не спеше и подготвяше уроците си, изрязваше картинки от стари списания, за да прави табла за класната стая, купуваше саксии с цветя, за да се чувстват учениците й по-уютно. И децата я обичаха. Бяха в горен курс и много я уважаваха. Споделяха с нея повече, отколкото с родителите си, и я боготворяха. Колкото повече минаваха годините обаче, толкова повече светлината, която излъчваше сестра ми, гаснеше, докато накрая съвсем изчезна.
Това, което по-рано й носеше радост, започна да я потиска. Нямаше ги вече онези деца, които я гледаха с респект и обожание. Нямаше го и уважението – нито от възпитаниците й, нито от родителите им. Заплатата й, която никога не е била висока, съвсем се обезцени. Няма пари за нови дрехи и обувки. Най-много обаче й
Учителската й професия вече не я радва
тежи, че не може да си купува книги и учебна литература, за да поддържа формата си. Всеки знае, че в днешно време, който не е информиран, е аут. А и повечето й ученици имат вкъщи компютри и са наясно с всичко, което се случва по света. Затова помолих мъжа си да купим един от бракуваните компютри в тяхната фирма (те работят, просто не са толкова мощни и ги разпродават на безценица) и да го подарим на сестра ми. Нямате представа как се зарадва, когато й го занесохме. После се разплака. През сълзи ми каза, че вече се чувства ненужна и изхабена – защото професията учител отдавна е девалвирала и няма никаква стойност. И изпитва ужас, че трябва да работи още 12 години в тази лудница, в което се е превърнало днешното училище. Защото децата идват в клас неподготвени; защото не искат да учат и се интересуват единствено от скъпите телефони, които им купуват родителите им; защото обикалят света със семействата си, а тя не може да си позволи да отиде и на нашето море през лятото; защото направи ли им дори само забележка, я псуват и я заплашват с побой.
Докато я слушах, сърцето ми се свиваше. Пред мен стоеше една сива, смачкана и без самочувствие жена. Питах се къде отиде онази нахъсана и усмихната учителка, която беше готова да покорява света? Когато изплака болката си, я попитах защо не си потърси друга работа. Отговори ми с въпрос: „А какво друго освен да преподавам бих могла да правя – нищо! Мога да стана единствено продавачка или чистачка…“
Честно ви казвам, сън не ме лови заради нея, а и заради повечето учители, които са в нейното положение. Жалко, че една толкова благородна професия в днешно време няма никаква стойност.
Сестрата
Споделете ни и вие историята си на po.krasivi@gmail.com
Add comment