Искам да разкажа как прекарах това лято в град Угърчин. Това не беше първото ми отиване там. Едно време баба ми казваше, че човек не знае какво го очаква всеки миг от живота му. Тя вярваше в съдбата.
Аз трябваше да занимавам малкия си правнук. И така, лежах си спокойна на новия креват, купен за мен от дъщерята и зетя, разговаряхме с малкия и си пеехме понякога… Но както си лежах спокойно, един ден реших да сляза от леглото и аз да помогна с нещо – да опека чушките или да сваря картофите, но така и не разбрах как скочих, подхлъзнах се и паднах тежко. Много ме заболя и се разплаках. Дъщеря ми беше в другата стая и дойде веднага, но като ме видяла на пода зяпнала със затворени очи, се разплака над мене – нали знаеше, че имам стенокардия, помислила си, че съм получила инфаркт. Може би за няколко секунди съм загубила съзнание. Като дойдох на себе си, й казах: „Защо ме оплакваш, дъще? Аз съм жива!“ Тя ми помогна да се хвана за леглото и ме вдигна на него. Каза ми, че ще повика първа помощ и ще ме закара в Ловеч в болницата. В Угърчин имаше само поликлиника.
Аз се отказах, рекох – каквото и да ми е станало, ще се церя по бабешки. Накарах дъщерята да ми набере много листа от големия орех на двора и да ми даде зехтина, който си носех от Горна Оряховица и от който си вземах по някоя глътка 
понякога. Намазах хубаво листата със зехтина върху едни кърпи, с които тя ме наложи там, където ме болеше най-много, а това бяха ребрата ми. Милата, гледаше ме като малко бебе. Слагаше ми редовно и бабешките памперси. Разбрах, че от тези процедури имам подобрение. Казах, че нямам нищо счупено, а само ребрата ми са натъртени, иначе нямаше да мога да помръдна.
През следващите дни пък заваляха поройни дъждове. Една комшийка с два бастуна дойде и каза, че язовир „Моруня“, който е в Ловчанския балкан, щял да прелее и да ни издави. Започнаха да се качват на втория етаж на къщата. Искаха и мене да ме изнасят там. Аз извиках: „Това няма да стане! Щом Бог ме опази от тежката болка, няма да ме удави!“ Дъщерята си спомни, че едно време, като били малки, водата стигала до прозорците на първия етаж и тогава дядо им ги изнасял на втория. Водата така и не ни удави. Живи сме. А за думите на баба ми за съдбата често се сещам.
Елена
Add comment