Жена ми почина преди десетина години. Добре живеехме, разбирахме се и само с добро си спомням за нея. Ама само със спомени не се живее. Имам голяма миньорска пенсия и като ми се прииска нещо, намирам си по някоя женица. После й плащам – и тя доволна, и аз доволен.

Меракът ми обаче все ме теглеше към една руса, надарена отвсякъде жена. Веска се казва. Има си мъж, ама много не го зачита. Хвалеха се много мъже, доста по-млади от мен, че тялото й било сладко като мед. И аз – срам, не срам – реших да опитам, макар че съм на 70, а тя на 40. Рекох й:

Веске, голям мерак ти имам! Ще ти дам всичко, ако и ти ми дадеш.

Даването е лесно, дядо Георги – отвърна ми Веска. -Ама за да бъде всичко дискретно, трябва да се срещаме на тайни места. А ти нито кола имаш, нито мотор.

-Ще си купя, Веске, мотор – съгласих се аз. – Само ти да се съгласиш за другата работа!

-Съгласна съм, дядо Георги, купи мотора и се обади.

Съгласих се, ама взе нещо да ме притиска около сърцето. Имам книжка, като млад съм карал мотори и сега ще карам. Ама толкова пари да дам Мъчени пари са моите. Колко пъти съм оставал без въздух в галериите, едва съм оживявал. Меракът ми обаче излезе по-силен от вроденото ми чувство да не пилея пари. Реших само да спестя от пътните. Градът е на 15 километра. Тръгнах, а меракът направо ме караше да хвърча. Отидох до магазина, купих мотора, пих една студена лимонада да го полея, както му е редът. Качих се, запалих го и отпраших към село. Усетих обаче, че нещо ме сряза. Едва стигнах до къщата си. От там отидох при докторката. Тя ме прегледа и извика линейката. Получил съм някаква скоротечна пневмония. Ама и не само пневмония, защото вратът ми се изкриви и можех да гледам само на ляво.

Слагаха ми системи, биха ми инжекции, пооправиха ме, ама вратът ми остана изкривен. Като ме изписаха, седнах на пейката пред вкъщи, а моторът до мен. Като мина Веска, й посочих мотора. А тя го погледна и с присмех ми отвърна:

– Хубав е моторът, дядо Георги, ама с тоя изкривен врат как ще го яхаш – него, а после и мен?