Не знам пред кого да изплача мъката си. Не съм сигурна, че и пред вас трябва – защо да ви натоварвам с лични проблеми.
Може би се надявам, че като излея болката си върху белия лист, поне малко ще ми олекне.
С мъжа ми отдавна не сме почивали през лятото заедно. Или отпуските ни се разминаваха, или пък се налагаше някакъв ремонт на къщата – покрив, гараж… Тази година обаче в края на юли почивните ни дни съвпаднаха. Имам братовчед в Бургас, който ни покани да му гостуваме, затова си обещах – каквото и да става, събирам набързо малко багаж в два сака, пълним колата с газ до дупка и отиваме. Може и да не стъпим на плажа, но поне морски въздух да подишаме, да сменим обстановката. Звъннах му седмица преди това и се уговорихме най-накрая да се видим.
Вечерта преди да тръгнем, се обади мъжът на сестра ми. Хлипаше по телефона, едва разбирах какво иска да каже. Чух обаче най-важното и…най-страшното. Племенничката ми Вяра, дъщерята на сестра ми, направила опит за самоубийство, нагълтала се с хапчета. Тя имаше любовни терзания отдавна, но така и не успя да ги преодолее сама. Майка ми пък, при която живее семейството на сестра ми, като я намерила бездиханна в стаята й, явно вдигнала кръвно, получила инфаркт и паднала на пода. И двете ги открил зет ми. Звъннал веднага на Спешна помощ, после и на сестра ми.
Вместо към Бургас, с мъжа ми хукнахме към спешното. Вяра успяха да спасят, но мама си отиде. Сега сестра ми и племенничката ми са на антидепресанти, а зет ми едва е жив. Гледам ги почти като деца. Готвя им, търча от нас до тях, често оставам да спя там. Панически страх ме обзема при мисълта, че може да не се преборят с вината си. Вяра казва, че никога няма да си прости, задето е убила баба си, а сестра ми пък – че навреме не е успяла да поговори по-сериозно с детето си. Защото любовта, колкото и да е болезнена, идва и си отива, но отиде ли си човек от този свят, връщане няма.
След толкова драми в семейството разбрах колко е безсмислено да правя планове за дните си напред, да мечтая, да очаквам… Животът ден за ден се оказва по-ценен, отколкото с мечти и надежди за след година, месец, седмица… Как обаче да притъпя болката в душата си? Тя едва ли някога ще отшуми. Поне да беше по-слаба…
Елена Иванова
Защо Маколи Кълкин направи опит за самоубийство?
Add comment