Докато следвах в Англия, се влюбих в българско момиче, без да подозирам в каква гадна история се забърквам.

Мълнията, която ме по­рази още при първата ни среща, се оказа начало на поредица токови удари, които съпътстваха връзка­та ни в продължение на цели 2 г. Явно привличане­то, което изпитахме тогава с Венета, бе толкова сил­но, че след три седмици тя се премести в моята лон­донска квартира. След първоначалното опияне­ние забелязах обаче, че когато й се обаждаше ня­кой от близките й в Бълга­рия, винаги ми правеше знак да мълча или се отда­лечаваше с джиесема в ръка. Отговаряше с „да“ и „не“, „добре“ и „аз също“. След разговора обикнове­но се натьжаваше, но пос­ле тръсваше глава и мълчаливо се гушваше в прегръдката ми. Минути по-късно вече се усмихва­ше и шегуваше, закачаше се и ме целуваше, където свареше. Наслаждавах се на щастието си, без да се замислям.

През първата лятна ва­канция отскочихме за ме­сец до Норвегия, за да за­позная своето момиче с брат си и жена му, които работеха там от години. Заедно с тях обиколихме скандинавските столици, но на втория месец Вени се прибра в София. На раз­дяла ме помоли да не й звъня – тя щяла да ме търси. Рядко чувах гласа й, но пък всеки ден ми пише­ше по няколко SMS-a. На моите отговаряше час-два по-късно. Стана ми ясно, че крие от роднините си връзката си с мен. Можех само да гадая за причина­та. След като я посрещнах на летището и отново усе­тих колко е тъжна и неспо­койна, поставих ребром въпроса, който ме из­мъчваше от доста време. Щом поисках да осведоми семейството си, че живе­ем заедно, в очите й про­четох уплаха. „Не, мили мой! Не ме карай! Ще по­страдаме и двамата.“

Какво толкова?! Не мо­жех да разбера от какво се страхуваше моята малка Вени. Още по-странно ста­на поведението й, когато брат й се обади, че заедно с родителите им ще при­стигнат за Коледа да не е сама по празниците. Вени ме накара да обещая, че ще се върна у дома. Съгласих се само защото се закле, че ще каже на своите за предстоящия ни годеж. Така изкарахме празници­те – разделени, с джиесеми в ръка. Малко преди да се върна в Лондон, тя ми сподели, че нейните са за­минали, но когато минути преди да се качат в само­лета им споделила за нас, едва не я взели със себе си.

Щом отново се прегърнахме, тя ми призна всичко – че е осиновена, че с една година по-малкият й „брат“ я е изнасилил пре­ди време и родителите им я принуждавали да се омъ­жи за него. Така искали да прикрият престъплението. Миналото лято я разсиновили, за да ги оженят. Ис­кали да бъдат сигурни, че няма да го издаде или да ги шантажира. Бащата бил много влиятелен адвокат в града им и за нищо на све­та нямало да изпусне неща­та от контрол. Аз я убежда­вах, че ще поговоря с него и ще я предпазя от тази гре­ховна връзка с момчето, с което е расла като с брат.

Продължихме да живе­ем заедно. Вени отбиваше телефонните атаки на се­мейството си. Но като се върнахме в България през ваканцията, тя просто из­чезна. Получих само един SMS, в който ме молеше да не я търся. Оттогава нито ми се е обаждала, нито ми е писала. Номерът й е не­валиден. Въпреки всичко се опитах да я открия, но без резултат.

Сега отново съм в Лон­дон и само се моля моята Вени да е жива. Дори да са я принудили да се омъжи, вярвам, че един ден ще бъдем заедно, защото в любовта нищо не става насила.

Дамян, Лондон