Приятелството, дявол да го вземе, замразиш ли го, умира. Тази мисъл ми хрумна не защото е зима, масово се приготвя зимнина и стремглаво се пълнят фризерите. Причините, да си кажа това с болка, бяха три.
Първата – един мъж и една жена, които отдавна наричам приятели, с които живеем в един град и дори във вечерните задръствания можем да се срещнем след не повече от 40 минути път с градския транспорт. През пролетта всеки бързаше да се радва на природата и така и не се засякохме на улицата, в някое кафене или парк. През лятото ни пречеха жегите и отпуските, а есента – връщането в редовен ритъм… Всъщност единствено нежеланието е виновно досега да не се видим. Иначе обаче присъстваме във всички приятелски списъци в тефтери, телефони, компютри. Да, ама не. Аз съм от хората, които искат да виждат очите на приятелите си, да усещат мислите и настроенията им без посредници. Обичам с тях да пия кафе, бира или вино, да се смея с глас и да си мълча. Заетостта и липсата на време са най-голямата обида за едно приятелство.
Втора причина да се замисля за замразените връзки стана Анастасия. С нея се запознахме случайно преди години в град, където и двете бяхме в командировка, а после, като се върнахме в София, се чувахме и се търсехме често, докато станахме просто приятелки. Тя по принцип говори много и бързо, но онзи ден просто ме заля с гневни думи, които не можех да повярвам, че чувам от устата й. Беше ги предизвикала нейна приятелка от детинство, на която тя много държеше, само че това отношение към миналото им беше едностранчиво. Анастасия искаше да се виждат, да излизат заедно, да сближат семействата си, след като години бяха живели разделени. Обясняваше ми, че въпросната жена успява със свой бизнес, съпруг преподавател и пораснали деца. Тоест може да си позволи поне кратка вечерна среща с приятелка и да си спомнят заедно половината направени преди години щуротии, първото жестоко преливане, голямото студентско влюбване, лудото хлътване по новия мъж на съседката от другия вход… Анастасия искаше точно с нея да сподели тревогите около своите тийнейджъри, а защо не и страха, че като че ли нещо в брака й се пропуква… Мислеше, че на нея трябва да се похвали с поредния голям превод от английски, за който се беше преборила… Да, ама приятелката й не мислеше така. Беше се заровила в своя си скучно ват свят и в него за емоциите и страстите на Анастасия нямаше място. Иначе казано, жената просто нямаше време, всъщност желание.
Третата причина да се сетя за замразените приятелства беше едно неотдавнашно обаждане от чужбина. С мъжа отсреща някога учехме, а после работехме заедно. Свързваха ни много хубави неща дори след като той замина – поне така си мислех. Чувахме се често в началото, после все по-рядко. Постепенно изгубих желание да го търся, особено след като през три изречения той казваше „ние тук“ и „вие там“… При последния ни разговор ми се стори, че ме е потърсил някакъв абсолютно непознат човек…
Единственото обяснение и за трите случки е, че замразяването не съхранява приятелствата, напротив – убива ги.
Приятелят ми издъхна в ръцете ми от свръх доза
Add comment