През 2002 г. загубих дома си – 60 квадрата панелен апартамент, който продадох за 10 000 лв., за да си купя с една стая по-голям. Исках да се поразширим, защото ста­нахме 8 човека – синът ми се премести при мен и майка ми със семейството си. Уви!

Точ­но тогава цените на жилища­та скочиха тройно и четвор­но и ние останахме без по­крив над тавата си. Сега сви­ря на улицата с устна китайс­ка хармоничка, а бях учител­ка по пеене в средния курс.

Трябват ми 2 милиона жълти стотинки, за да си купя поне един гараж с ток и вода, в който да живея и да има къде да посрещам внуците си. Не мога да ида на село, защото във вестниците по­стоянно чета, че някъде мо­гат да те убият и за 15лв. Не разчитам и на единствения си син, който има многодет­но семейство и няма соб­ствен дом.

Моля ви горещо, елате, ще ви дам да посвирите, за да почувствате удоволствието да изпълните „Одата на ра­достта“, „Моя страна“ на Емил Димитров или пък ня­коя песен на Джон Ленън. Ще видите възторжените погледи на децата – малки и големи, красивия танц на едно 5-годишно момиченце под вълшебните звуци на малкия инструмент: Ще ви­дите жеста на майки, които учат децата си на милосър­дие, давайки им стотинки, за да ги пуснат в кутията ми.

Жалкото е, че тези майки са малко. Ще усетите и мъка, гледайки състрадателните погледи на хора, които не могат д а ми помогнат, на пен­сионери, трогнати от чутите стари градски песни и отде­лили от мизерните си пенсии дребни стотинки. Благодаря на тези, които обичат музи­ката и с възторжени очи ми казват „Прекрасна сте!“ или „Много хубаво свирите!“.

Това са мигове, които топлят душата ми.

Иначе чувствам, че в мен има вулкан, който скоро ще изригне с огромна мощ. Чув­ствам се изоставена от обще­ството. Елате да посвирите и да се поставите в моето по­ложение, за да усетите унижението и незаслужената обида от насмешливи и неразбиращи погледи. Ще ви пресъхне гърлото, ще ви по­синеят устните, едва ще сдържите напиращите сълзи от мъката, породена от. без­помощност и страх утре да не станете клошар.

Не спирам да се питам кой е виновен за моята трагедия. И кой ще я реши. Мисля, че това го могат хората с морал, духовно богатите, които зна­ят, че човекът е над всичко. А нали и Бог заповядва: „Оби­чай ближния като самия себе си!“

Моля, който иска да ми по­могне, да дойде при мен на ъгъла на бул. „Патриарх Евти­мий“ и бул. „Витоша“, вечер.

Блага Стоянова, София

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

Какъв е този мой проклет живот?!