Какъв беше тоя мой живот, чии грехове изплащам?
През лятото на 1999 година, когато тръгнах за Гърция да се боря за насъщния като много други българки вярвах, че ще спечеля пара и ще успея поне малко да помогна на сина си. Заради него живеех, той ми беше всичко останало в нелекия ми и без капчица щастие живот. Едва свързвахме двата края, нямах пари за образованието му. Затова веднага след като завърши гимназия, Симо се хвана да работи в един супермаркет като общ работник. Баща му почина, когато той беше в 4-ти клас. Беше абсолютен алкохолик, два лева не можехме да спестим, всичко отиваше за ракия и вино. Не разбрах какво е семейно щастие, домашен уют, съпружеска благодарност. От смяна на квартири ми беше писнало, но нямах избор, за жилище можех само да мечтая. Синът ми все ме успокояваше, че един ден, като порасне, ще стане строител и ще ми вдигне голяма двуетажна къща. Ще ми направи градина с цветя, с много овошни дръвчета, с басейн… Като всяко малко дете и той имаше мечти.
През всички трудности минавахме двамата, нямаше кой да ни помага. Моите родители също бяха починали отдавна, а на свекъра и свекървата – болнави хора, нямаше как да разчитаме. Едва се грижеха за себе си. Затова когато Симо завърши училище, беше ясно, че няма как да запише висше. Но аз му обещах, че каквито и пари да изкарам в Гърция, ще му ги пращам – да кандидатства в университета нещо, да учи, да си стъпи на краката.
Не знаех гръцки и в началото ми беше много трудно. Първата баба, която трябваше да гледам, беше с Алцхаймер и по цели нощи будувах да не би да стане и да направи някоя глупост – да включи котлон, да предизвика пожар… Почивах само в неделя, но и почивката ми не беше като хората. Виждах се с други българки, ама все не можех да се отпусна, все нещо ме хващаше за гърлото. По онова време нямахме право да влизаме легално в Гърция и не смеехме много-много да напускаме къщите, където работехме. Притеснявах се и за сина си, че съм го оставила сам в България, макар да знаех, че добре съм го възпитала и каквато и трудност да срещне, ще се оправи.
Трудно свикнах с чуждата страна и с гръцкия, но поне можех всеки месец да пращам по 500 долара на Симо. Веднъж, като му звъннах по телефона, той ми каза да не се притеснявам. Не бил записал още висше, но скоро щяло и това да стане. По-важното било, че си намерил добро момиче и май ще се женят. Разтреперах се от умиление, значи щях да ставам баба? Това ме амбицира да потърся нова работа, за повече пари, та да направим сватба, да купим дарове на сватовете… А и внуче е нормално да се появи на бял свят. Кой, ако не аз, ще се погрижи за Симо и новото му семейство? Нямаше да допусна внукът ми да расте като баща си – бедно и нещастно.
Така попаднах на една парализирана баба. С акъла си беше жената, но доста проклета. А аз я търпях заради 700-те долара, които ми плащаха (тогава парите не бяха в евро). Често си поплаквах по нощите, че нямам възможност да се върна в България, да прегърна детето си, бъдещата снаха, ама пуста и немотия… През това време Симо се събра да живее с Дора, направиха сватба, на която аз не можах да присъствам, а после се роди и внучето – Симо- младши. Снахата така поискала да го кръстят, защото много обичала сина ми. Милата, само на снимка я бях виждала! Мъката ми на майка, свекърва и баба ще разбере само жена, която е била в моето положение.
За пръв път можех да си дойда през 2008 г. Представях си сина си леко побелял, но възмъжал и истинска глава на семейство, какъвто татко му не беше. Толкова години не се бяхме виждали… Беше започнал работа в строителството, имаше бригада и хората го уважаваха, ценяха го. Нямах търпение да го прегърна, да целуна снахата, внука…
Вече събирах багажа, подаръци и покупки, когато телефонът звънна. Беше Дора. Едва я познах. Ревеше и трудно разбирах какво ми говори. „Отиде си – каза, – моята любов си отиде. Няма го, майко, няма го! Как ще живея без него? Как ще дишам? Какво да правя, кажи ми!“ От тук нататък нищо не помня. Припаднала съм. Когато дойдох на себе си, разбрах, че съм в болницата. Звъннах веднага на познати да ми запазят място в един от бусовете за България. Не знаех на кой свят съм и закъде пътувам – да видя Симо след толкова години, и то на погребението му? Да го целуна за последно, или да целуна внука си за пръв път?
Симо паднал от скеле, докато обяснявал нещо на един работник. Лекарите се борили за живота му три дни, но така и не успели да го спасят. Оставаше едно – да го погълне черната земя завинаги.
За последния му път нямам сили да пиша. А това, което се случи още вечерта, след погребението, ме вкара отново в болницата. Дора ми подаде един голям плик и каза: „Това е за теб, мамо! Обещанието на Симо!“ Отворих плика с треперещи ръце и извадих… нотариален акт за гарсониера. На мое име. Милото ми момче, спестявало е всички пари, които му бях пращала от Атина, за да ми купи дълго мечтаното жилище. Успял да купи и на снахата и внука малко жилище.
И този път лекарите ме върнаха към живота, макар че вече съм жив труп. С диабет, високо кръвно, депресии… За какво ли ми е да живея! Знам, че трябва да го направя заради Симо-младши, но душата ми е изхабена, опустошена, празна. Какъв беше тоя мой живот, чии грехове изплащам?
Мария
Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:
Не знам как да продължа със живота си!
Add comment