Съдбата понякога е смразяващо жестока

Какъв беше тоя мой жи­вот, чии грехове изпла­щам?

 

През лятото на 1999 година, когато тръгнах за Гърция да се боря за насъщния като много други българки вярвах, че ще спечеля пара и ще успея поне малко да помогна на сина си. Заради него живеех, той ми беше всичко останало в нелекия ми и без капчица щастие живот. Едва свързвахме двата края, нямах пари за обра­зованието му. Затова вед­нага след като завърши гимназия, Симо се хвана да работи в един супер­маркет като общ работ­ник. Баща му почина, ко­гато той беше в 4-ти клас. Беше абсолютен алкохо­лик, два лева не можехме да спестим, всичко отива­ше за ракия и вино. Не разбрах какво е семейно щастие, домашен уют, съпружеска благодар­ност. От смяна на кварти­ри ми беше писнало, но нямах избор, за жилище можех само да мечтая. Синът ми все ме успокоя­ваше, че един ден, като порасне, ще стане строи­тел и ще ми вдигне голя­ма двуетажна къща. Ще ми направи градина с цветя, с много овошни дръвчета, с басейн… Като всяко малко дете и той имаше мечти.

През всички трудности минавахме двамата, няма­ше кой да ни помага. Мои­те родители също бяха починали отдавна, а на свекъра и свекървата – болнави хора, нямаше как да разчитаме. Едва се гри­жеха за себе си. Затова когато Симо завърши учи­лище, беше ясно, че няма как да запише висше. Но аз му обещах, че каквито и пари да изкарам в Гърция, ще му ги пращам – да кандидатства в универ­ситета нещо, да учи, да си стъпи на краката.

Не знаех гръцки и в на­чалото ми беше много трудно. Първата баба, ко­ято трябваше да гледам, беше с Алцхаймер и по цели нощи будувах да не би да стане и да направи някоя глупост – да вклю­чи котлон, да предизвика пожар… Почивах само в неделя, но и почивката ми не беше като хората. Виж­дах се с други българки, ама все не можех да се отпусна, все нещо ме хва­щаше за гърлото. По оно­ва време нямахме право да влизаме легално в Гърция и не смеехме много-много да напускаме къщите, където работех­ме. Притеснявах се и за сина си, че съм го оста­вила сам в България, ма­кар да знаех, че добре съм го възпитала и каква­то и трудност да срещне, ще се оправи.

Трудно свикнах с чуж­дата страна и с гръцкия, но поне можех всеки ме­сец да пращам по 500 до­лара на Симо. Веднъж, като му звъннах по теле­фона, той ми каза да не се притеснявам. Не бил записал още висше, но скоро щяло и това да ста­не. По-важното било, че си намерил добро моми­че и май ще се женят. Разтреперах се от умиление, значи щях да ставам баба? Това ме амбицира да потърся нова работа, за повече пари, та да на­правим сватба, да купим дарове на сватовете… А и внуче е нормално да се появи на бял свят. Кой, ако не аз, ще се погрижи за Симо и новото му се­мейство? Нямаше да до­пусна внукът ми да расте като баща си – бедно и не­щастно.

Така попаднах на една парализирана баба. С акъла си беше жената, но доста проклета. А аз я търпях заради 700-те до­лара, които ми плащаха (тогава парите не бяха в евро). Често си поплаквах по нощите, че нямам възможност да се върна в България, да прегърна детето си, бъдещата сна­ха, ама пуста и немотия… През това време Симо се събра да живее с Дора, направиха сватба, на ко­ято аз не можах да присъствам, а после се роди и внучето – Симо- младши. Снахата така по­искала да го кръстят, за­щото много обичала сина ми. Милата, само на снимка я бях виждала! Мъката ми на майка, свекърва и баба ще раз­бере само жена, която е била в моето положение.

За пръв път можех да си дойда през 2008 г. Пред­ставях си сина си леко по­белял, но възмъжал и ис­тинска глава на семей­ство, какъвто татко му не беше. Толкова години не се бяхме виждали… Беше започнал работа в строи­телството, имаше бригада и хората го уважаваха, ценяха го. Нямах търпе­ние да го прегърна, да целуна снахата, внука…

Вече събирах багажа, подаръци и покупки, кога­то телефонът звънна. Беше Дора. Едва я по­знах. Ревеше и трудно разбирах какво ми гово­ри. „Отиде си – каза, – мо­ята любов си отиде. Няма го, майко, няма го! Как ще живея без него? Как ще дишам? Какво да правя, кажи ми!“ От тук нататък нищо не помня. Припад­нала съм. Когато дойдох на себе си, разбрах, че съм в болницата. Звъннах веднага на познати да ми запазят място в един от бусовете за България. Не знаех на кой свят съм и закъде пътувам – да видя Симо след толкова годи­ни, и то на погребението му? Да го целуна за пос­ледно, или да целуна вну­ка си за пръв път?

Симо паднал от скеле, докато обяснявал нещо на един работник. Лека­рите се борили за живо­та му три дни, но така и не успели да го спасят. Оставаше едно – да го погълне черната земя за­винаги.

За последния му път ня­мам сили да пиша. А това, което се случи още вечер­та, след погребението, ме вкара отново в болница­та. Дора ми подаде един голям плик и каза: „Това е за теб, мамо! Обещани­ето на Симо!“ Отворих плика с треперещи ръце и извадих… нотариален акт за гарсониера. На мое име. Милото ми мом­че, спестявало е всички пари, които му бях праща­ла от Атина, за да ми купи дълго мечтаното жилище. Успял да купи и на снаха­та и внука малко жилище.

И този път лекарите ме върнаха към живота, ма­кар че вече съм жив труп. С диабет, високо кръвно, депресии… За какво ли ми е да живея! Знам, че трябва да го направя за­ради Симо-младши, но душата ми е изхабена, опустошена, празна. Какъв беше тоя мой жи­вот, чии грехове изпла­щам?

Мария

 

Ако имате нужда от съвет или искате да споделите с нас Вашата лична история, може да направите това на анонимната ни поща:

lichna.istoria@gmail.com

 

Не знам как да продължа със живота си!

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар