Дори и най-заклетият ерген и най-върлата противничка на брака в един момент срещат любовта. И осъзнават, че отдавна са я очаквали. При мен се случи точно така. Срещнах мъжа на живота си случайно, мислейки, че нямам нужда от подобна досадна грижа и емоция…
Отдавна прехвърлих 30-те. Имам хубава работа, която обичам и върша с цялото си сърце. Доволна съм.
Щастливи сме!
Затова не съм сред първите фенове на протестите… Най-добрата ми приятелка обаче успя да ме накара да отида на един такъв протест. Да съм й правела компания. Тогава приех с леко неудоволствие. Не знаех, че точно там, на площада, ще ме уцели стрелата на Амур.
Всичко започна като нормална среща между стари приятели. С Валери работехме заедно преди години. Седяхме бюро до бюро и през ум не ми е минавало, че мога да проявя към него интимен интерес. Но във вечерта на протеста се оказахме един до друг. Той беше дошъл сам, нещо съвсем нормално за него. И определено се зарадва, че вижда позната физиономия. Заприказвахме се.
Бях забравила колко забавен може да бъде. Бързо се отделихме от тълпата и седнахме в една градинка. От дума на дума, решихме да отидем да хапнем нещо в близката пицария и да изпием по чаша вино, че навън беше захладняло. Да ви призная, отдавна не се бях смяла така. Беше интелигентно момче, перспективен, работеше. Но кой знае защо досега не беше си хванал сериозна приятелка. Или може би точно затова…
Хората, които дълго време живеят сами, развиват една странна нетърпимост към другия пол, имат претенции, които често са прекалени. Знам го, защото ситуацията е съвсем същата и при мен.
Вечерта се оказа невероятно кратка. Говорехме за различни неща. Обсъждахме, смеехме се. Сякаш се бяхме разделили вчера. Почувствах го много близък. Явно и той мен. За няколко часа успяхме да си разкажем житието и битието и да скъсим физическото разстояние помежду ни на по-малко от 10 сантиметра.
В заведението беше топло, виното вече беше влязло в кръвта ми, усещах как тялото ми откликва на всяко неволно докосване от негова страна… И се чувствах невероятно желана. И някак оценена. Чудех се защо досега не съм виждала в него мъжа, а само колегата.
В един момент, усетил разсейването ми, Валери прехвърли ръка зад гърба ми и някак неволно ме прегърна. После ме погледна, сякаш очакваше да се отдръпна. Аз, естествено, не го направих. Нямах никакво намерение да се отказвам от това, което съдбата ми поднасяше наготово. Продължих да говоря по темата, която бяхме подхванали. И той пак разсеяно ме придърпа по-близо до себе си. Явно и него виното го беше хванало, щом бе станал толкова смел. Погледнах го в очите. Усмихнах се. И тогава той се наведе и ме целуна.
Да ви призная, бях целувала доста мъже в живота си. Но начинът, по който се почувствах в този момент, е несравним с нищо друго. Сърцето ми буквално спря да бие. В главата ми се появи необясним шум. Направо не бях на себе си. И единственото, което успях да направя, бе да го целуна. После пак. И така не помня колко време. Накрая почувствах, че ме болят устните. А и хората в заведението ни гледаха с интерес. Мисля, че ни се радваха, но и със сигурност се питаха защо не си идем вкъщи, а се натискаме като ученици на масата.
Сякаш прочел мислите ми, Валери предложи да си тръгваме.
Имаше кратък спор за сметката, накрая си я разделихме. Той каза, че ще ме изпрати. Тонът му не търпеше противоречие, затова си замълчах. Хванахме такси. По улиците почти нямаше хора. Прегърнати, и двамата мълчахме. Малко преди таксито да спре пред входа на моя блок, го попитах тихо не иска ли да дойде с мен. Гласът ми почти не се чу. Но той беше разбрал какво го питам. И в очите му прочетох отговора. Таксито спря. Валери плати сметката. И влязохме във входа. После всичко стана така, както се случва по филмите.
Бяхме нетърпеливи да се насладим един на друг. Беше много хубава нощ. Споделена. Нямаше очаквания, притеснения, опасения от разочарования. Само и единствено любов. Изляхме протеста си с толкова много страст, че в един момент сме заспали изтощени.
Първото нещо, което видях сутринта, когато отворих очи, беше лицето му. На сантиметри от моето. Още спеше, но излъчваше невероятно спокойствие и доволство. Измъкнах се и отидох да си направя кафе. Трудно ми беше да повярвам, че се беше случило. И то точно с него. Но съдбата си знае работата.
Първата ни среща не остана единствена. Почти постоянно сме заедно. Седмица, след като се видяхме, вече живеем заедно. Не правим планове. Но ни е хубаво. Чувстваме се щастливи, че се намерихме. И се наслаждаваме на това, което имаме, без да бъдем алчни.
Слънцето бе изгряло в душите ни и сега там растеше една много силна любов. Надявам се от нея да се роди нещо още по-хубаво. Но както казах и по-рано, съдбата си знае работата. Вярвайте в любовта и ще я срещнете. Тя е някъде там и ви чака.
Г.П., 38 г.
Leave a reply