Сега децата ми не искат да ме виждат
Аз съм на 45 години, с уж успяла кариера, имам всичко. Но си разбих семейството, бях обвинена дори от най-близките си приятелки, че съм луда. А аз просто искам да бъда щастлива и вярвам, че човек до последно трябва да има възможност да направи своя избор. Дори и той да е грешен.
Със съпруга ми имахме много хубав брак, две деца, не се карахме, всичко уж беше наред. Но я нямаше онази тръпка, топлина. Всичко беше прекалено равно, нищо не се случваше в този брак. Отдавна бяхме спрели да правим секс, но някак си дори не съм се замисляла да му изневерявам.
По-късно осъзнах, че съм забравила да бъда жена… Бях се затворила в кръга работа,къщи, чистене, редки излизания с приятелки и уж си бях добре, но липсваше някаква емоция, нещо, което да накара сърцето ми отново да бие. Когато се оплаквах на мъжа ми, че не сме интимни вече четвърти месец, той се смееше и казваше, че това е нормално на нашите години. Казах си, че сигурно е така, нямаше да станем по-млади, вече не бях и онази енергична, палава мацка. Май тя беше умряла…
Тогава срещнах Него. Абсолютно случайно, пътувахме заедно в самолета по време на моя командировка, заговорихме се, той ми направи комплимент и аз усетих онова погъделичкване, давайки си сметка, че отдавна някой не беше поглеждал на мен като на жена. Не можехме да спрем да си говорим, сякаш се познавахме отдавна и сега се виждаме отново след дълга раздяла. Аз му казах как се чувствам в семейството си, за самотата и липсата на енергия. Той сподели за тежкия развод, който имал. Преди самолетът да кацне, вече бяхме разменили телефоните си.
Обади ми се още на следващия ден и за мен не стоеше на въпрос дали да отида или не в апартамента му на първата среща, където прекарах най-невероятните си три часа от много време насам.
Постепенно започнахме да се виждаме все по-често, а на мен ми стана все по-трудно да лъжа мъжа си.
Децата също станаха подозрителни, виждаха, че съм си накупила нови дрехи и си обръщам повече внимание от всякога. Един ден, докато се обличах трескаво в апартамента на любовника си той каза – остани и аз останах. На другия ден се прибрах вкъщи, за да си опаковам багажа. Два месеца по-късно вече бях разведена.
Не предполагах, че ще се сблъскам с такова отношение от близките си. Съпругът ми ме изкара най-черната, децата ме обвиняват, че нямат семейство, макар и да са големи, приятелките ми казват колкто добър мъж съм изпуснала. Но аз съм по-щастлива от всякога. Живея с мъжа от самолета, двамата се разбираме така, сякаш сме един човек. Затова вярвам, че човек трябва да потърси щастието си. Независимо колко е късно, независимо колко ще му струва това.
Марина Колева, София
Leave a reply