Преди 10 години ме съкратиха, а фирмата, в която работеше мъжът ми, беше пред фалит. Една вечер седнахме да поговорим сериозно с Ангел и решихме, че трябва да направим нещо, за да се прехранваме и да се грижим за децата си.
Имахме малко спестявания, можехме да помолим за помощ и родителите на съпруга ми, които са заможни хора. А в единия от двата големи гаража в двора преценихме, че можем да си направим магазинче. Дълго обсъждахме какво да продаваме в него и накрая стигнахме до общ извод – каквато и криза да настане, от каквото и да се лишават хората, никога няма да спрат да си купуват храна.
Вложихме много усилия и пари, ремонтирахме помещението и го обзаведохме с хладилници, фризери и щендери, обикаляхме какви ни инстанции да извадим необходимите разрешителни, но след три месеца отворихме нашия хранителен магазин „Наталия“. Кръстихме го на мен, защото Ангел каза, че съм голяма късметлийка. И всичко тръгна чудесно.
Той зареждаше, а аз продавах. Подбирахме все качествени стоки, цените ни не бяха високи и така полека-лека клиентите ни се увеличаваха. Идваха най-вече хора, които живеят наблизо. Познавахме се и нямаше недоволни, напротив.
Напоследък обаче българите все повече обедняват. Виждам как съседи, които преди всеки ден излизаха от магазина с пълни торби, сега взимат само хляб и мляко през седмицата и единствено в събота си позволяват да купят колбаси, кашкавал или сладкиши. И проблемът не е само в това.
Обичам Ангел, той напълно заслужава името си. Има обаче нещо в характера му, което е на път да стане причина за пълното ни разоряване. Мъжът ми е много добър и щедър човек. Постоянно дава на вересия, дори на хора, които не са се разплатили за предишния месец. Тетрадките, в които пиша дълговете, станаха две. Опитвам се да отказвам разсрочено плащане, но хората издебват когато съпругът ми е в магазина, и идват тогава. Знаят, че той никого няма да върне.
С Ангел започнахме всяка вечер да се караме, повтарям му, че все повече потъваме и скоро ще фалираме, а той вместо да се стресне, оправдава длъжниците с недоимъка и задълбочаващата се криза.
Наистина има много безработни и пенсионери с мизерни пенсии, обаче ние не можем да спонсорираме целия квартал. И да искаме, няма как – вече все по-трудно плащаме стоките и самите сме заборчняли на доставчиците. Да не говорим, че освен храната, която взимам за вкъщи, почти не остават пари, с които да платим сметки и други разходи.
Най-неприятното е, че всички ни мислят за богати. И не само това – типично по български ни завиждат и ни мразят. Чувала съм да подхвърлят, че „муха ни ухапала“ заради техните дългове. Не им пука, че въпреки 12-часовия работен ден 6 дни в седмицата и ние като тях вече си броим стотинките в портмонетата. И вече сме на ръба да затворим магазина. А тогава с какво ще издържаме децата си, които още са ученици?
Както вече писах, надявам се хора, които ни дължат пари, да прочетат писмото ми. Нека знаят, че и ние сме като тях. Ако не ни се разплатят, просто отново ще сме безработни, а те ще ходят да пазаруват в големите магазини, където никой няма да им дава на вересия.
Наталия
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment