Знам, че много хора ще ме осъдят след изповедта ми, но се надявам да има и такива, които ще проявят разбиране към моята драма.
Бях хубаво момиче и имах много кандидати, но чаках да се появи този, от чийто поглед ще се обърне сърцето ми. Може би затова по-малкият ми брат ме изпревари с женитбата. Снаха ми Роза не ми хареса, но си мълчах, нямах право да се меся в живота на брат си. Две години по-късно и аз вече имах свое семейство.
Изобщо не се харесвах, превърнах се в чудовище
Съпругът ми Стоил беше хубавец, мил и грижовен. Разбирахме се и с половин дума и аз повярвах, че чакането си е струвало, защото той наистина беше моята половинка. Живеехме в една къща трите семейства – родителите ми, брат ми и Роза, аз и Стоил. Не си създавахме проблеми едни на други и нямаше караници между нас.
Работех на две смени и една вечер се прибрах от втората смяна вместо в 12, в 10. Брат ми беше заспал в нашия хол пред телевизора, а Роза и Стоил никакви не се виждаха. Запътих се към банята да си взема душ и чух от спалнята ни сподавени въздишки.
През открехнатата врата видях снахата, яхнала съпруга ми, а той мачкаше гърдите й. Измъкнах се тихичко от вкъщи и седнах на стълбите. Не можех да изтрия от съзнанието си лика на мъжа си и онази никаквица. Нямах никаква идея какво да правя. В 12 отново влязох вътре и на никого нищо не казах.
На другия ден обаче причаках Роза и й просъсках, че ако още веднъж разбера, че се закача с мъжа ми, ще я убия. Тя ме погледна изплашено и понечи да продума, но аз я прекъснах и й казах да не се опитва да ме лъже, защото съм ги видяла снощи на калъп, докато глупавият ми брат блажено похърква. Тя се изчерви и обеща това повече да не се повтаря.
Девет месеца по-късно се роди племенникът ми. Макар че мразех майка му, го дарих с цялата си обич, защото аз не можех да имам деца. Къпех го, обличах го, пеех му песнички. Но колкото повече растеше той, толкова повече заприличваше на мъжа ми. И тогава с ужас си дадох сметка, че това дете вероятно е негово. Никой друг освен мен обаче сякаш не забелязваше тази прилика.
Затова реших да си направя един експеримент. Когато малкият поотрасна и започнаха да му дават каши и пюрета, смлях малко фъстъци и ги сипах в пюрето му. Половин час след това той целият се обрина. Вече нямах никакво съмнение, че е дете на Стоил, защото той имаше алергия към всякакви ядки.
Намразих племенника си на мига, макар че той не носеше никаква вина, че майка му е мръсница. Започнах често-често да сипвам в храните му брашно от всякакви ядки и горкото дете едва не умря. Правеха му какви ли не изследвания, измъчиха го от ходене по доктори, а аз злорадствах. Вярвах, че по този начин наказвам майка му.
Когато малкият поотрасна, брат ми му върза люлка на двора, на един от клоните на ореха. Когато вкъщи нямаше никой, прерязах част от клона. Още на следващия ден, докато Роза люлееше сина си силно, клонът се счупи и момченцето излетя с люлката. При падането се разпищя, а снаха ми изгуби съзнание. Сякаш чак тогава си дадох сметка докъде съм стигнала. Обадих се веднага в „Спешна помощ“ и линейката дойде почти веднага. Племенникът ми нямаше нищо счупено, но беше със сътресение на мозъка.
Слава Богу, оправи се и сега няма никакви последствия. Само аз си знам колко молитви изрекох и колко свещи запалих.
Оттогава мина много време и отдавна вече не се опитвам да сторя зло на когото и да било, но и днес изтръпвам, като се сетя как сляпата ми омраза едва не ме превърна в убийца.
З.
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply