Винаги съм обичала да пътувам. В детството си придружавах родителите си в чужбина. Майка ми работеше в авиокомпания и аз имах щастието да посещавам с нея красиви места. На 26 години, след като завърших архитектура, заминах за Индия. Тази страна ми беше много интересна. Преди пътуването ми се бяха обадили от една асоциация, която търсеше помощ за откриването на бутик южно от Пондичери. На място ме очакваше огромна работа с местните занаятчии. След месец бутикът отвори врати.
Любов от пръв поглед
Възползвах се от случая, за да посетя и други региони на страната. През февруари 2006-а майка ми и нейната най-добра приятелка пристигнаха при мен и заедно заминахме за Раджастан. По време на преход с камили из пустинята Tap се запознах с Пабу, нашия гид. Той произхожда от племето бхили. Имах чувството, че винаги съм го познавала. Веднага разбрах, че сме сродни души. Това бе любов от пръв поглед. За съжаление не можех да остана с него. В Париж ме очакваше моят живот, приятелят ми. Пабу беше на 26 години, женен, имаше четири деца. Той живееше със семейството си сред своето племе в пустинята, без вода и електричество. Върнах се във Франция, но не спирах да мисля за него.
Един ден Пабу ми се обади по телефона, за да ми каже, че жена му го е напуснала и той вече се грижи сам за децата си. В Индия, когато съпругата си тръгне, върху изоставения мъж тегне голям позор. Колебаех се, но накрая реших да отида при него. През 2007-а напуснах градския си комфорт, за да заживея с Пабу. Скоро забременях и на бял свят се появи синът ни Мохан. В началото беше много трудно при тези сурови условия. Виждах до каква степен Пабу и племето бхили са жертва на дискриминация. Хората от другите касти не общуваха с тях и не ги смятаха за част от индийското общество. Това дълбоко ме възмущаваше. Бхилите ме бяха приели толкова радушно, че се чувствах задължена към тях. Шест месеца след пристигането ми заедно с група швейцарци, също развълнувани от съдбата на племето, създадохме асоциация. Посред пустинята Tap повечето семейства живеят в крайна бедност, недохранени и без медицинска грижа. Целта на нашата асоциация е да помага на народа бхили да си върне достойнството чрез развитие на занаятчийството. През 2010-а година решихме да създадем туристическа фирма, която да осигурява работни места и да финансира асоциацията.
Нашата цел е образованието на децата
Днес възнамеряваме да отворим училище за децата бхили. В Индия тези деца имат труден достъп до образование. Освен това учителите са много строги, дори агресивни с учениците, което шокира родителите. Набираме средства, за да можем да наемем учител и да осигурим храна за децата. Междувременно аз преподавам английски и хинди в пустинята. Синът ми, който сега е на осем години, предпочита да ходи на училище в съседното село и е много доволен. Всяка година двамата с него отиваме за три месеца при майка ми в Бретан, за да избягаме от жегата. Там Мохан посещава местното начално училище и разказва за своя роден Раджастан.
Leave a reply