Преди седмица разбрах, че вече имам пораснал син, на когото мога да разчитам. Щом затворя очи, в главата ми продължава да се превърта лентата от онази нощ. Беше много тежко, направо нечовешки тежко, затова реших да го напиша.
Съпругът ми замина на работа в Белгия във възможно най-неподходящия момент, но беше важно – и за него, и за семейството ни. Точно в тези последни години от момчето на мама Коко стана опърничав тийнейджър, който не чува, защото винаги е със слушалки в ушите, не говори, защото във фейсбук и скайпа е много по-интересно, дори в редките случаи, когато вечеряхме заедно, той си ровеше в телефона с вилица в ръка… Сигурно милион са случаите, когато от безсилие съм казвала: „Ох, ако баща му беше тук…“ За да го стегне, да го стресне и да ме отмени поне в една грижа, свързана с него.
Онази вечер, беше сряда, Коко пак ужасно ме беше ядосал. За да не види колко съм му набрала, реших да се кача до вилата – да изпусна малко парата, да я нагледам, да нахраня кучето и да си поиграя с него. Без друго рядко го галех – отивах, оставях му храна, хвърлях поглед на къщичката му, на двора, понякога дори не отключвах и тръгвах обратно. А Арни стои години там – верен и сам. Не е оставал гладен никога, но откакто 
мъжът ми го няма, все е без компания. Знаех, че ще ми се зарадва, за разлика от Коко, който дори не забелязваше дали съм вкъщи.
Като наближих двора, нещо отвътре ми се сви – никога не се е случвало да стигна толкова близо до оградата, без да ме посрещне. Не можеше да е отишъл далече, затова се оглеждах откъде ще цъфне… Видях го да лежи до зида и всички лоши предчувствия се сбъднаха. Арни беше мъртъв, не знам кога и какво му се беше случило, само два дни не се бях качвала горе, но той лежеше вкочанен, по тялото му имаше засъхнала кръв. Откачих, разтреперих се, уплаших се. И пак си казах: „Ох, ако съпругът ми беше…“ Най-странното е, че не ми хрумна да звънна на друг, а се обадих на сина си. Плачех и го молех да вземе такси и да дойде. Дори не се сетих, че може да няма пари в себе си. Не знам как е убедил шофьора в 9 вечерта да го качи със съмнителното обяснение, че мама ще плати…
Мъжът излезе свестен и дори поиска да помогне, но аз бях толкова объркана, че го отпратих. Вече бях извадила от мазето лопати, дадох едната на Коко, другата взех аз, плачехме и копаехме. В полунощ двамата погребахме най-добрия си приятел… После седнахме, хванахме разранените си ръце, облегнахме се на оградата, увихме се в една стара шуба на дядо му и така дочакахме сутринта.
Сигурна съм, че ако мъжът ми беше тук, щеше да се гордее със сина си така, както аз се гордея с него. Защото сме отгледали мъжко момче.
Вероника
Пишете ни и вие на po.krasivi@gmail.com
Leave a reply