Може би никога нямаше да напиша това писмо, ако в един важен за мен ден не бях срещнала най-подходящия и най-нужния човек – Люси. Запознах се с нея случайно, когато мислех, че целият свят се е стоварил върху главата ми. От сутринта всичко тръгна наопаки – скарах се с мъжа си за пълна глупост, развиках се на дъщеря си, че чака всичко наготово, закъснявах за работа, бях ядосана, бързах и си излях кафето върху бялата пола… Неприятностите ме преследваха – започнаха още на паркинга пред офиса и не свършиха, докато вечерта не се качих отново в колата. Не ми се прибираше, затова се обадих на приятелката си Ваня да се видим. Тя имаше среща с братовчедка си Люси и настоя да отида при тях.
Почувствах се още по-зле, като видях срещу себе си две красиви и щастливи жени – разговаряха и се смееха.
Винаги можем да бъдем щастливи!
В облеклото им – не супер модерно, имаше нещо младежко и закачливо. В моя бежов ленен костюм се почувствах толкова стара… Леко гримирани, приличаха на момичета, които цяла седмица са тичали по гаджета и накрая са седнали да си разкажат коя какво е преживяла.
Люси беше в командировка в Пловдив и бързаше още същата вечер да се прибира в своя град. С нея и с Ваня беше много приятно, помолих я да остане. Тя ми отговори, че три вечери да не си е вкъщи е прекалено. Да не бях я питала защо! Тя простичко ми отговори, че трябва да смени майка си и жената, които се грижат за дъщеря й… Така научих, че тя е болна от церебрална парализа и вече 14 г. денонощно някой е с нея. Люси тихо каза: „Знам, че нищо повече не може да се направи, но поддържаме положението, до което стигнахме…“
Разказа ми, че когато детето било на 2 г., бащата ги напуснал – прекалено тежко било. Половин година Люси не знаела на кой свят е, докато една вечер майка й пристигнала у тях с малък сак дрехи и дала кураж на дъщеря си: „В нашия род никой никого не изоставя. Ще се справим!“ Люси се върнала на работа, във фирмата всички я ценели. В началото било ужасно, но като усетила малко опора, взела се в ръце и, както самата тя каза, впрегнала коня пред каруцата, не я оставила в калта.
И така – досега 14 години гледа безнадеждно болно дете, работи, осигурява всичко – от хляба и гледачката до почивката. Грижи се за себе си напук на съдбата. Усмихва се, и то от сърце. Попитах я как го прави. Отговори просто: „Обичам дъщеря си, какво като е болна. Щастлива съм, че я имам, и ще се радвам на всеки миг с нея. Тя ме научи да ценя всяко мъничко нещо в този живот, най-дребното постижение – да си преместиш чашата сам, или да кажеш разбираемо трудна дума, или дори само на това да спиш една цяла нощ без кошмари…“
Люси ми отвори очите за неща, които отдавна не забелязвах. С приятелката ми я изпратихме и й заръчахме като стигне, да се обади. Тя се засмя, че не й е позволено да умира, не още, запали колата и потегли. Благодарение на тази светла и силна жена се прибрах вкъщи усмихната.
Божкова
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Leave a reply