Когато става дума за отношенията родители-деца, от основно значение е възрастните да се научат, че понякога може да се случи да не победят
Затова не бива да се налагат и да се стремят винаги да става точно каквото искат. Това подчертава Алисън Шейфър в книгата си „Скъпи, провалих децата!„.
Тя учи родителите, че колкото и странно да звучи, за някои деца е важно невинаги да става така, както казват възрастните. Тя изтъква: „Може и да успеете да натикате в устата на четиригодишното си дете онова парче броколи, за което сте така непреклонни, че трябва да изяде, но това само подхранва битките за превъзходство в семейството.“
Истината е, че когато печелим, само даваме пример на детето за доминиране, а то неизменно иска да ни следва и ще се опита и то да доминира. Освен това, когато им налагаме нещо, без да осъзнават, че е напълно необходимо за тях – тогава показваме неуважение към децата, поставяме ги в позицията на вечно губещи. А това е изключително непоносимо за тях и те ще направят всичко възможно, за да излязат от схемата.
Алисън Шейфър подчертава, че не бива да се стремим да побеждаваме винаги на всяка цена и да се налагаме за всичко. Трябва да изберем битките си и да настояваме само за нещата, които са наистина важни – тези, които засягат здравето и сигурността на децата. Но от време на време е добре за някои неща за отстъпваме, да оставяме децата да се чувстват равни, имащи поне малко право на глас. Но и отстъпването трябва да се прави със стил, за да не дадем пък пример на губещи.
Психоложката твърди, че не може и да си позволим да губим, особено когато това означава да се отказваме от думите си и изискванията си, когато нещата станат непоносими. Ако отстъпим и купим играчката, която първо категорично сме отказали, след като детето ни е направили сцена на истерия в магазина, следващия път то ще знае, че отказът ни не значи нищо и може да бъде превъзмогнат само с малка сцена.
Напротив, когато положението е крайно, не бива да отстъпваме. Но е хубаво да се научим да търсим верния изход заедно, да покажем на детето, че сме отбор, обяснява психоложката и съветва да се научим да помагаме на детето да чувства, че и то има някаква власт за определени решения, да му показваме, че зачитаме мнението му.
От друга страна, когато става дума за нещо наистина важно – например пиенето на лекарства, не може да отстъпваме, но вместо насила да тикаме лекарството, по-добре е да се опитаме да обясним на малчугана, че разбираме, че лекарството не му харесва, но не зависи от нас и трябва да го изпие, защото в противен случай ще трябва да отиде в болница и да му слагат инжекции, което е още по-лошо. По този начин нито ние губим, нито детето-а му показваме, че забелязваме чувствата му и ги уважаваме, но не всичко зависи от нас.
Тоест нека не избираме налагането, нито карането, нито дори отчаяните преговори, а решаването на проблемите заедно.
Leave a reply