Много мислих, преди да започна това писмо. Чудех се дали наистина на моите 62 г. не съм се превърнала в досадна, изкукала и скучаеща лелка, която няма какво друго да прави, освен да се оплаква. Досадна не съм, просто защото няма на кого да досаждам, освен на котката си. Преди много години останах вдовица, а синовете ми отдавна се устроиха в София. Не съм и изкукала, защото все още сама въртя аптеката си и, слава Богу, досега не съм допуснала гаф. Не ми липсват контакти с хората, защото клиентите ми са доста. Не мога да кажа, че скучая – имам приятели, роднини и доста любими занимания, заради които и сега времето не ми стига.
Но имам една голяма болка – тримата ми кръщелници не се сещат за мен. Те са млади и заети – момичетата учат и работят, а момчето пое фирмата на баща си, след като той се разболя. Техните грижи са си най-важни за тях, разбира се. Пък и сега им е времето да се забавляват с приятели, с любими, с колеги.
Знам, че всеки живее своя си живот и затова на никого не се сърдя. Не очаквам да помнят рождения ми ден, но ми е тъжно, когато не ме поздравяват по телефона поне за Коледа, за Великден – за празници, които се честитят и на непознати. Кръщелниците ми и този път ме забравиха на Атанасовден, от което най-много ме заболя. Този ден е отбелязан на всички календари, да не говорим, че дядото на едното от момичетата също е Атанас и този празник у тях не се пропуска. Аз обаче винаги изпадам от списъка на хората, на които трябва да се честити. В интерес на истината кръщелникът звънна по телефона у дома, но не за да ме поздрави, а да ме попита как най-бързо да свали кръвното на баща си, който го вдигнал до 200. Казах му какви лекарства да му даде, предложих дори да отворя аптеката и да му дам, ако ги няма вкъщи, поръчах да ми се обади след час-два, за да разбера подобрява ли се състоянието му. Не ме потърси повече, което значеше, че нещата са под контрол.
Вечерта си направихме истински банкет с котката. Като си легнах с книгата обаче, уж четях, а в главата ми все се въртеше въпросът защо трите деца, които толкова обичам и които с толкова любов кръстих, все ме забравят. Почти се унасях в сън, когато изведнъж в главата ми гръмна една реплика: „Леля Ата винаги прави големи и скъпи подаръци.“ Каза я преди много години най-малката ми кръщелница, когато й поднесох подарък за Коледа. И едва тогава се запитах дали родителите им точно затова не ме бяха избрали за кръстница? Дано греша, иначе ще е много тъжно и жалко. Аз наистина съм щедър човек – така са ме учили родителите ми, така съм живяла с мъжа си, така съм възпитавала децата си. Други неща меря с аптекарските си везни, а не кой какво ми е дал и аз какво съм му върнала. Тъжно е да избереш духовна майка за децата си не защото е добър човек, не защото я обичаш или защото харесваш принципите й, а защото има пари, имоти и не е стисната. Пак ще кажа – дано греша!
Атанаска
Leave a reply