Преди време се сринах. От мене нищо не беше останало – само една развалина, изтъкана от болка, от мъка, от самота.
Душата ми почерня, сякаш изгорена от буен огън. Не можех да живея без любим мъж, далече от близките си, без приятели. Струваше ми се, че потъвам в море от скръб. Исках да изплувам от болката и сълзите, а сякаш не можех. Уж оцелявах, а всъщност се давех. Не знаех как да стигна брега, наречен живот, и да остана там.
Все пак разбрах, че за да бъда желана, обичана, стопроцентова жена, трябва да търся своята половинка. Тя беше мираж и блян, моя несбъдната мечта. Заради нея се родих отново – като че ли възкръснах от пепелта и станах силна, борбена, целеустремена жена. Изправих се. Вдигнах гордо глава. Избрах живота и се върнах от ръба, на крачка от смъртта. Спечелих битката.
Жива съм. Виждам дърветата, снега, птиците, цветята. Красотата около мен ме кара да се усмихвам. През мъката. Въпреки тъгата. Преродих се, защото исках, и изплувах от морето на страданието. Вече имам посока и знам, че ще ме заведе там, където ще намеря щастие.
К.
Leave a reply