Аз съм жена на 32 години. Реших да ви споделя позицията си по един доста спорен въпрос и знам, че много от вас ще ме оплюят. Но предпочитам да съм честна, отколкото да лицемернича и да лъжа.
Една от тези съм, които не желаят да имат деца. Може би нямам майчински инстинкт, не знам, но бебета и малчугани не ме умиляват, нито разтапят сърцето ми. Напротив – дразнят ме и са ми адски досадни. Имах сериозно гадже, което искаше да се оженим, но аз му казах, че нямам никакво намерение да раждам, и той даде заден. За него смисълът на живота бил да остави след себе си наследник. За мен пък смисълът на живота е да го изживея по най-пълноценния начин – да прочета колкото се може повече книги и да посетя колкото се може повече места – в България и чужбина. Откривам щастието в това, да се запозная с чужди култури, да опитам различни национални кухни, да видя как живеят обикновените хора в дадена страна. Затова харча парите си само за екскурзии и сувенири, които си нося от всяко 
пътешествие. Ако имах дете, трябваше да се лиша от всичко това.
Нали виждам сестра ми – откакто стана майка, забрави за себе си и се отдаде на сина си. Повръща ми се направо, като я гледам как се лигави, докато му говори. А като започне да обяснява: „Днес пихме сокче; май ще ни расте зъбче; вече се опитваме да се изправяме сами в кошарата“, направо откачам. Защо говори в множествено число? И на нея ли ще й растат зъбки или пък се опитва да се изправя сама в кошарата?! Не го разбирам това, прекалено е.
Наречете ме безчувствена, егоистка, ако щете, но за нищо на света няма да си наруша спокойствието, за да тичам след едно хлапе, което някой ден ще порасне и ще ме зареже заради голямата си любов и ще забрави, че има майка. Благодаря – това не е за мен!
Сиса
Можете да споделите с нас вашата история на po.krasivi@gmail.com
Add comment