Преди 3 години по-малката ми сестра се омъжи за един разглезен софиянец, свикнал да получава всичко наготово. Знаех, че от него може да се очаква всичко, но това, което ми сервираха двамата преди месец, направо ме заби в земята. Когато ме поканиха веднъж да закусим заедно у тях, приех, макар да усещах, че нещо не е наред.
Най-шокиращо обаче беше това, че докато зет ми говореше ужасяващи неща, сестра ми не само не се възпротиви, а най-сериозно го подкрепяше. Вече не се съмнявам, че нещо й е направил, че я е омагьосал, че я е подлудил. Момичето, което виждах срещу себе си, не беше сестрата, която познавах. Проблемът е, че тя не може да има деца, той не е съгласен да си осиновят, а аз отглеждам сама три дъщери.
Оказа се, че поканата не била толкова за закуска, колкото за сериозен разговор. Добре че оставих моите момичета при съседката, поне те да не гледат грозни сцени и да не слушат ужасяващи обиди. Когато допих кафето си, сестра ми и мъжът й почти в един глас изплюха истината: те не могат да станат родители, но са намерили единственото приемливо решение на проблема – аз да забременея от него, да износя детето и като го родя, да им го дам. Все едно 
пренасям един багаж и им го връчвам накрая…
Имаха железен аргумент – така то хем ще носи кръвта на сестра ми, хем ще е истински наследник на баща си. Бях шокирана, направо не вярвах на ушите си. Стана ми зле, едва не припаднах. Тогава сестра ми ми отвъртя един здрав шамар и каза: „Я не се лигави! Не си света вода ненапита.“ Мъжът й се ухили зад рамото й: „По-добре си кажи цената! Това вече ме довърши и на свой ред попитах по какво разбраха, че се продавам? Станах и понечих да си тръгна, но сестра ми ме дръпна за ръката и ме накара да седна.
Трябваше да чуя как офертата се качва – мъжът й вдигна мизата в случай, че им родя син. Мълчах, защото не знаех какво да кажа. А и ако си бях отворила устата, щеше да стане страшно.
През това време сестра ми ме заля с порой обиди, ругатни, заплахи. Може би не успях да вникна във всичко, което говореше, но в мен остана усещането, че всяка нейна клетка е изтъкана от омраза към мен, от злоба и завист, че аз съм майка, а тя не е. Гледах я и се чудех как онова малко русо момиче, което приличаше на ангел, се превърна в чудовище с изкривено от лошотия лице? Как позволи един мъж да застане между нас? Как допусна, че ще приема „заповедта им“ да забременея от мъжа й и да им родя дете? Как не й мина през ума, че аз не раждам бройлери, а деца, които обичам и отглеждам въпреки всички трудности – мизерия, безработица, безпаричие и най-вече отсъствие на сериозен съпруг и отговорен баща? Как не осъзна, че има неща, които не се купуват с пари, затова на никаква цена не съм готова да обърквам децата си и да усложнявам още повече и бездруго нелекия им живот? Ако срещу мен крещеше зет ми, ако той ме унижаваше и ми посягаше, може би все някак щях да го разбера. Но единствената ми сестра да ме заплашва и да крещи, че всичко е просто въпрос на цена, това не мога да го преглътна. Моето единствено спасение е да проумея, че вече сестра нямам.
Бившата сестра
Leave a reply