Няма по-голяма болка за една майка от това да загуби детето си. Когато дъщеря ми почина едва 29-годишна, исках да ме погребат заедно с нея. Нямах представа, че животът ми е подготвил още по-големи страдания.
Соня беше омъжена и остави дъщеричка само на 4 годинки. Винаги съм мислела, че зет ми Владимир е добър човек – нали дъщеря ми го обичаше! Той обаче остави детето на родителите си и започна нов живот, сякаш покойната никога не е съществувала. А сватовете ми се оказаха безсърдечни и зли хора.
До 40-ия ден от погребението на Соня не ми даваха малката Ана-Мария под предлог, че сега не ми е до нея, трябвало да се съвзема, да се успокоя и да спра да плача. Когато дойдоха на помена обаче, ми заявиха, че това щяло да остане така, за да може момиченцето да забрави майка си и да не страда за нея. Тя все питала за Соня и плачела, че не се връща от командировка. Така й казали. Било хубаво и аз да не се мяркам пред 
очите на внучката си, защото щяла да ме свързва с майка си. Унищожили и всички снимки на Соня, които имали в дома си, за да не се разстройва детето.
Не можех да повярвам на ушите си! Уж възпитани и интелигентни хора, а вместо сърца, в гърдите им – камъни. На панихидата ги видях за последен път. Десетки пъти се опитвах да говоря с Владимир, и с тях отново и отново, но те бяха железни – нямали намерение аз да се утешавам за сметка на детето. Крият се от мен и дори разбрах, че са се преместили да живеят в нов апартамент. Как не разбират, че така нараняват още повече Ана-Мария. Не стига, че тя остана сираче, ами и дори трябва да забрави как е изглеждала майка й, да си мисли, че е заминала и я изоставила. А и аз, и дядо й сме спрели да я обичаме… Нечовешко!
Консултирах се с адвокат и смятам, ако сватовете ми не променят решението си, да ги съдя. Имам право да виждам внучката си! И не само за да се утешавам, когато е в прегръдките ми, но и да я подкрепям, да я дарявам с любов и нежност. Дълбоко се съмнявам, че семейството на Владимир може да изпитва такива чувства.
Не знам за чии грехове Бог ме наказва така, но сутрин и вечер се моля по-скоро да мога да целуна Ана- Мария и да чуя гласчето и в дома си. Да й кажа, че майка й е на небето, но не е спряла да я обича и винаги ще е до нея, макар и тя да не я вижда. Ще й показвам снимките, на които дъщеря ми я държи като бебе, тичат, хванати за ръка, в парка или я люлее на люлката. Нека знае, че е била желана и родена с любов, а не захвърлена като остаряла кукла.
Една баба
Add comment