Бях само на 17 години, когато около мен се завъртя едно момче от махалата. От Даньо бяха пропищели всички и нямаше ден, в който да не се замеси я в кражба, я в побой. Дори родната му майка беше вдигнала ръце и искаше само едно – да го вкарат в затвора, за да си почине от него. Беше й дошло до гуша да я обвиняват, че е отгледала такова чудовище.
Точно този Даньо ми взе акъла, омая ме и докато се усетя, забременях. Майка ми и баща ми плакаха, заплашваха ме, заклеваха ме да не се захващам с него, но аз си бях внушила, че той ме обича и че ще успея да го вкарам в правия път. Бях сигурна, че като се роди детето, той ще се кротне и ще започне работа. Оженихме се и… проблемите ми започнаха. Даньо продължи да я кара, както си знае – ден вкъщи, пиян-залян, два го няма. Прибираше се незнайно откъде, целият в синини, а няколко пъти и го арестуваха.
Така я карахме две години, през които той ми направи още едно дете. Щях да се самоубия, ако не бяха родителите ми. Като гледаха как се мъча, простиха ми и започнаха да ми помагат. И все настояваха да се разведа, докато е време. Ама, как да се разведеш с мъж, който налита на бой за щяло и нещяло! Даньо ми 
беше взел страха и непрекъснато ми повтаряше: „Хич не си мисли, че някога ще те пусна да си идеш, ти си моя, а аз моите неща не ги давам на никого!“ Отдъхнах си, когато го вкараха в затвора за дълго, защото в някакво меле беше ударил с тръба един старец, който после почина.
Най-после можех да се разведа! Но точно като излезе решението на съда за развода, разбрах, че отново съм бременна. Беше обаче твърде късно за аборт. Оставих двете деца на нашите и отидох в София, където никой не ме познава. Там родих и дадох съгласието си бебето ми да бъде осиновено от едно възрастно семейство. Прибрах се вкъщи, изпълнена с надежда за по-добър живот, без да знам какво ме чака оттук нататък.
Даньо, вбесен от развода, почна да ме тормози от затвора. Изпращаше ми писма, че няма да ме забрави и че като излезе, ще съжалявам, задето съм го зарязала. Заплашваше не само мен, а и родителите ми, които от толкова притеснения покрай моите проблеми си отидоха един след друг. След погребението на баща ми грабнах децата и без да кажа на никого къде отивам, ги замъкнах в София.
Тук наново почна ходенето ми по мъките – търсене на квартира, на работа, на жена, която да гледа малките, докато ме няма вкъщи.
Само аз си знам колко години треперих, че някой от моя край може да ме види, да ме познае и да каже на бившия ми къде съм. Доста по-късно научих, че Даньо починал в затвора след едно сбиване. Отиде си страхът ми от него, но не ми стана по-лесно. Защото и двете ми деца се оказаха със здравословни проблеми. На едното откриха епилепсия, а другото изоставаше в развитието си.
Сам-сама се бъхнах в този проклет живот с болни деца. Първият ми син почина през пубертета, а вторият е жив, ама какво от това. Безпомощен е да се справя сам и докато съм жива – ще се грижа за него. Отида ли си от тоя свят – не знам какво го чака. Всеки път когато излезе на улицата сам, все нещо му се случва и вече не го пускам, седи си вкъщи на дивана и по цял ден гледа телевизия. А знаете ли кое е най-лошото – третият ми син, жив и здрав, красив и умен, живее съвсем близо до квартирата ми. Понякога минавам покрай къщата му с надеждата да го зърна поне за миг и сърцето ми се облива в кръв. Така е, когато една жена е глупава. Не животът я наказва, а тя сама се наказва.
Зорка
Пишете ни на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment