Не обичам нито котки, нито кучета. Още по-малко тези, дето ги отглеждат по апартаментите – от дъното на душата си мразя и тях, и стопаните им. Повдига ми се, само като си представя, че навсякъде мирише на животно. А как ги пускат в леглата си, умът ми не го побира. И нали казват, че на човек обикновено му се случват нещата най – най-обичани и най-мразени. Аз не съм изключение – скоро след като се нанесох в новата квартира, установих, че в съседния апартамент живее котка – снежнобяла, лъскава, приказно красива, ама… котка. Слава Богу, с комшийката – една самотна и заможна възрастна жена, нямах вземане-даване. Мяукащото чудо ме интересуваше толкова, колкото да не прескача преградата между терасите.
Така дните си вървяха мирно и тихо до едно лято когато термометрите удариха 36-38 градуса. Понеже 
нямах климатик, когато бях вкъщи, държах вратите и прозорците отворени, та поне някакво движение на въздуха да има. Една вечер се прибрах от работа каталясала и както съм легнала на дивана, така съм заспала. За проклетия след лудото бачкане в жегата не можах и да подремна като хората. Усетих някакво движение наоколо и се събудих. Беше се стъмнило и от нищото срещу мен засвяткаха две очи. Първо изпищях, после осъзнах, че това е съседската красавица. Ядосах се, станах да светна и да я разкарам. За беля обаче нямаше ток. А тя все по-силно мяукаше и уж тръгваше към терасата, но не си отиваше… Сякаш ме викаше и чакаше да я последвам.
Инстинктивно натиснах ключа за лампата на балкона. Тя не светна – естествено, нали нямаше ток. Нещо ме загложди – да е пълна тъмница и котка да ми се разхожда в къщата беше повече, отколкото можех да понеса. Имаше нещо съмнително в цялата тая работа. На балкона обаче цареше пълна тишина. Зачудих се дали бабата нещо се е тръшнала в жегата, или пък котето е останало само и е гладно? Нямаше как да погледна, за да видя какво става пред входа. Добре поне, че имах шпионка. Надникнах през нея и… онемях. На мижавото осветление, което идваше от уличните лампи, видях входната врата на апартамента на съседката – беше отворена и в рамката й се изправи мъж с маска. Обзе ме панически страх… Бяха крадци.
Най-сетне ми стана ясно, че котето разчиташе на мен да помогна. Само ако можех обаче да го накарам да млъкне! От друга страна, добре че мяукаше, за да не го настъпя… На пръсти се върнах в хола, затворих вратата на балкона и звъннах на спешния телефон. Застинах в страх и очакване. От вцепенението ме извади здраво хлопане – единият от крадците беше прескочил на моя балкон, блъскаше и напираше да се скрие при мен.
Слава Богу, полицията пристигна бързо и ги хванаха. Междувременно дойде и токът. Преживяването беше направо като в екшън. Закопчаха мизерниците, а за бабата дойде линейка. Гадовете я упоили, за да не пречи на операцията им. Проучили, че е сама и от апартамента й има какво да се вземе. Не бяха сложили в сметките обаче вярната бяла красавица, която оттогава често прескача при мен. Не отвръщам със същата любов, но и вече не я гоня – че кой посяга на спасителя си?
Съседката
Add comment