Не знам защо хората сме устроени така – да си мислим, че това, което на нас ни се случва, е най-голямата драма.

Притесняваме се дори за дребни неща, а не си даваме сметка, че има други, които са много по-зле. Например може да се поболеем, че парите не ни стигат да си купим по-хубави дрехи, нова кола или по-голям апартамент, а не виждаме колко мъже и жени бъркат в кофите с надеждата, че ще открият парче хляб, което да засити глада им. Не че искам да критикувам някого, аз самата съм минала погази път, преди да осъзная, че греша.

Преди две години ми откриха диабет, толкова се притесних, че започнах да си представям най-лошото – как губя зрението си или как ми режат някой крайник, защото съм чувала, че има такива усложнения. Стигнах дотам, че от притеснение започна да ме мъчи гастрит и вдигнах кръвно. Наложи се да лежа и в болница. Там се запознах с Катя – 23-годишно сляпо по рождение момиче. Направи ми впечатление звънкият й смях и постоянната й усмивка. Веднъж видях как гали лицето на санитарката и й казва, че е красива. Друг път вдишваше аромата на косите на майка си, а после я целуваше с думите, че ухае на любимите й цветя. В началото ми стана тъжно, после обаче, когато се сприятелих с нея, тя ми разказа, че обича дачете (незрящите имат специална брайлова азбука) романи, свири на китара, има много приятели и дори момче, с което се обичат. Разбрах, че Катя живее по-пълноценно от много хора на нейната възраст. Въпреки че е лишена от това да вижда света, налага й се да се придвижва с помощта на придружител или на любимото си куче Ричи, тя обича живота и има своите мечти. Това сляпо момиче ми даде ценен урок за цял живот.

Често се сещам за онзи съвет да посещаваме понякога гробищата или моргите в болниците. Особено ако смятаме, че много сме се издигнали в кариерата или пък сме се възгордели, че сме натрупали пари и имоти. На тези мрачни места разбираме, че има само едно нещо, което не зависи от нас – краят на живота ни. И ще е жалко да стигнем дотам, без да сме се радвали достатъчно на дребните на пръв поглед неща, без да сме обичали хората, с които споделяме живота си и без да сме им го казали.

Кръстанка Чилева, 57 г., Пловдив