Тази история е за силата и непреходността на истинската любов. Уви, тя не се среща на ъгъл, затова пък когато се докоснеш до нея, имаш чувството, че си се докоснал до нереално, до нещо божествено.

За двамата влюбени ми разказаха мои познати от провинциално градче, в което от години има дом за стари хора.

Ружа и Стоил се обичали още като ученици. Били неразделни, мечтаели да създадат семейство, да имат деца. Неговите родители обаче били против момичето, защото било бедно. Насила оженили сина си за друго, което той не обичал. В онези времена това не било изключение. Единственото, което свързвало Стоил със съпругата му през дългогодишния му брак било уважение и двамата им сина. Той бил добър баща, отгледал ги, изучил ги, но не усетил истинска тръпка към майка им. После децата се запилели в далечни страни, където създали отелите им така и не успели да се порадват на внуците си и снахите чужденки.

Ружа пък не допуснала друг мъж в сърцето си, цял живот останала сама, завършила българска филология и заминала на другия край на България да работи като учителка. Не искала да вижда по улиците на града своята единствена и неосъществена любов, защото всеки път когато очите им се срещали, тя имала чувството, че нещо я пронизва в сърцето.

Само че съдбата понякога си прави шеги с нас. Вече над 40-те, двамата се видели на някаква гара. Говорили си дълго, станало ясно, че са запазили чувствата си живи. На раздяла тя му дала адреса си и оттогава, при всеки удобен случай, той ходел при нея на гости. През останалото време си пишели писма до поискване и много рядко се чували по телефона. И така повече от 30 години, докато един ден съпругата на Стоил се разболяла и си отишла от този свят. Синовете му го канили при тях – единият в Германия, другият в Канада, ала той категорично отказал. И понеже му било трудно да се справя сам, решил да отиде в дом за стари хора в града, в който живеела Ружа.

Тя пък нямала свое жилище, едва отделяла от пенсията си за една стаичка под наем. И когато разбрала, че любимият й е в дома, побързала да подаде документи да я приемат в него. Чакала за място дълго, повече от година. През това време хората свикнали да ги виждат как се разхождат или седят на някоя пейка в градската градина, хванати за ръка. Най-сетне дошла добрата вест – Ружа вече можела да се премести в дома. След месец двамата решили да подпишат граждански брак. А когато служителката произнесла „заедно в добро и лошо и докато смъртта ви раздели“, старците се целунали и се разплакали.

На другата сутрин Ружа не се събудила, отишла си от този свят щастлива и влюбена. Стоил живял само четиридесет дни след нея. През това време сестрите го заварвали да си говори с любимата жена. Когато му припомняли, че тя е починала, той се усмихвал и казвал, че тях и смъртта не може да ги раздели. И сякаш побързал да отиде при нея.