Все пак, по-добре да имам покрив над главата си, отколкото да съм под открито небе.
Когато дойде промяната, бях неописуемо щастлива, ала направих и много грешки в личния си живот: не се преквалифицирах, не усвоих поне една нова професия и не започнах да уча поне един чужд език. Бях сама с дете. След развода дълги години не си потърсих партньор, дето се казва дори само за компания. Чувствах, че самотата ме убива, чаках да срещна някого. Бях оставила нещо толкова важно на случайността!
Много хора заминаваха на работа в чужбина. И аз се измъчвах от мизерията, в която живеех, но не предприех нищо. Страхувах се от неизвестното, а дълбоко в себе си мечтаех да видя други страни. Продължих монотонния си живот до страшната 1996 г., когато щях да умра oт глад ако не беше помощта на родителите ми. . Баща ми обаче почина, майка ми не можеше да се справя с тежката земеделска работа. Година след смъртта на татко фирмата, в която работех, фалира и загубих 3 заплати. Беше 2000 г. Тогава прочетох за новите правила за зелени карти за САЩ, за които не бях чува- ла до този момент. Реших да кандидатствам и започнах упорито да уча английски език.
По това време моята приятелка си заложи къщата, за да може да замине в Гърция, а аз се прибрах на село при майка си с 5 лв. в джоба след 20 години трудов стаж. Не беше леко. Постъпих в едно шивашко предприятие, след 4 месеца го затвориха. Тогава моята приятелка, която вече се беше устроила в Гърция, ми се обади и ми каза, че ще ми даде пари, за да замина и аз.
И така, най-сетне се озовах в чужбина. В началото чувствах само носталгия и плачех по цял ден. Не можех да остана в Атина, тъй като не знаех езика. Изпратиха ме в затънтено село в планината с 50 къщи, 30 от които бяха безлюдни. Чудех се дали съм в Гърция – нямаше палми, портокали, море, нямаше и хора. Бабата, която гледах, беше моят невероятен късмет. Кротка жена на цели 100 години. Имаше малко склероза, но се обслужваше сама. Работата ми беше лека – готвех, перях, чистех, свършвах бързо. Оставаха ми доста свободни часове, през които усилено учех гръцки, разговарях с местните хора, гледах телевизия. Понякога се разхождах до края на селото по хубав, асфалтиран път, малко стръмен. Когато стигах до края, протягах ръце към небето и се молех на Бога да се превърна в птица и да полетя към родината. Уви, не можех да си го позволя! Исках да спечеля пари, за да помогна на дъщеря си да има хубав абитуриентски бал, аз да си купя хубави дрехи, книги, да отида на море и планина, когато се прибера, да направя дребни ремонти вкъщи, да помагам на майка си да живее по-добре.
След една година на това диво място бабата се разболя и почина. Върнах се в Атина. За съжаление този път не попаднах на добро място. За 4 месеца смених 4 къщи. Накрая се прибрах в България и повече не исках и да чуя за Гърция. Не подозирах, че само след 5 месеца мизерията отново ще ме изпрати там.
Този път поне бях на морето, за което мечтаех. Попаднах в голям крайморски град, но работата не беше лека. Гледах баба на легло, жив труп. Все пак ми оставаше малко време да се разхождам по брега и това ме зареждаше с енергия. Обаче имах определен час, в който трябваше да се прибирам. През петте лета така и никога не можах да дочакам залеза на слънцето. Вярвайте ми, след годините затворнически живот, направо полудях. Реших да си наема квартира и да започна различна работа, но съдбата беше уредила“ за мене друго.
През лятото на 2009 г. спечелих дългоочакваната карта за Америка. Не вярвах на очите си, когато четях писмото. Най-сетне щях да видя тази мечтана страна! Бях посочила и предпочитанията си къде искам да се установя – голям град, океан, слънце… Досещате се – Лос Анджелис. Две години преди мен беше заминала и дъщеря ми. Тя стана мой гарант и през есента на 2010 г. пристигнах в САЩ само със 100 долара, така и не бях успяла да спестя повече. Очаквах да започна работа веднага. След като свърши стотачката, се случи нещо неочаквано – дъщеря ми отказа да ми дава пари и буквално гладувах. Цели 6 месеца никъде не ме взеха на работа, макар че бях подала 80 молби. Обърнах се за помощ към две български семейства. На тях обаче просто не им се занимаваше с моите проблеми. Един ден отидох при приятелка на дъщеря ми и й поисках съвет как да се спася от това положение. За щастие момичето се оказа с медицинско образование. Обясни ми, че детето ми не е с лош характер, а има психически проблем – страдаше от биполярно разстройство. Има лекарства, но болният трябва да се съгласи да отиде на лекар, а дъщеря ми категорично отказа и моите страдания продължиха.
Обърнах се към полицията. Оттам ме насочиха към обществена кухня, където можех да се храня 3 дни. Казаха, че повече нищо не могат да направят за мен. Гладът беше неудържим. Толкова, че ме подтикна да правя неща, които никога не съм допускала – крадях от един супермаркет. Така оцелях през следващите 3 месеца.
Най-сетне след тежкото дълго очакване ме приеха на работа в един хотел, макар и на половин работен ден. С парите, които получавам тук, едва успявам да платя половината от наема на дъщерята и да си купувам храна. Нямам здравни осигуровки J а в последно време се появиха здравословни проблеми, лечението на които не мога да отлагам до безкрай. Стигнах до извода, че не е толкова важно дали ще успея в Америка. По-страшно е да оставя живота си да мине напразно. Имам чувството, че бродя сред развалините на собствения си дом след преминало торна- до.
Все още не мисля да се предавам, макар че съм на цели 48 г. Трябва окончателно да загърбя миналото си, бедността, 20-годишната си самота, своите роднини и приятели, които дори не ми съчувстваха, да не говорим за някаква подкрепа. Ще се помъча от отломките на миналото си да изградя къщата на новия си живот. Скромна, защото от старо не можеш да направиш нещо стабилно и хубаво. И все пак, по-добре да имам покрив над главата си, отколкото да съм под открито небе. Вярата, която имам, е по-силна от всякога.
Leave a reply