Ще започна живота си от нулата

МАГАЗИН ПО-КРАСИВИ

nov jivot_

Все пак, по-добре да имам покрив над главата си, от­колкото да съм под открито небе.

Когато дойде промяната, бях неописуемо щастлива, ала направих и много греш­ки в личния си живот: не се преквалифицирах, не усво­их поне една нова професия и не започнах да уча поне един чужд език. Бях сама с дете. След развода дълги го­дини не си потърсих парт­ньор, дето се казва дори само за компания. Чувствах, че самотата ме убива, чаках да срещна някого. Бях оста­вила нещо толкова важно на случайността!

Много хора заминаваха на работа в чужбина. И аз се измъчвах от мизерията, в която живеех, но не пред­приех нищо. Страхувах се от неизвестното, а дълбоко в себе си мечтаех да видя дру­ги страни. Продължих моно­тонния си живот до страш­ната 1996 г., когато щях да умра oт глад ако не беше по­мощта на родителите ми. . Баща ми обаче почина, май­ка ми не можеше да се спра­вя с тежката земеделска ра­бота. Година след смъртта на татко фирмата, в която работех, фалира и загубих 3 заплати. Беше 2000 г. Тога­ва прочетох за новите пра­вила за зелени карти за САЩ, за които не бях чува- ла до този момент. Реших да кандидатствам и започнах упорито да уча английски език.

По това време моята при­ятелка си заложи къщата, за да може да замине в Гърция, а аз се прибрах на село при майка си с 5 лв. в джоба след 20 години трудов стаж. Не беше леко. Постъпих в едно шивашко предприятие, след 4 месеца го затвориха. Тогава моята приятелка, ко­ято вече се беше устроила в Гърция, ми се обади и ми каза, че ще ми даде пари, за да замина и аз.

И така, най-сетне се озо­вах в чужбина. В началото чувствах само носталгия и плачех по цял ден. Не можех да остана в Атина, тъй като не знаех езика. Изпратиха ме в затънтено село в пла­нината с 50 къщи, 30 от кои­то бяха безлюдни. Чудех се дали съм в Гърция – нямаше палми, портокали, море, ня­маше и хора. Бабата, която гледах, беше моят невероя­тен късмет. Кротка жена на цели 100 години. Имаше мал­ко склероза, но се обслуж­ваше сама. Работата ми беше лека – готвех, перях, чистех, свършвах бързо. Ос­таваха ми доста свободни часове, през които усилено учех гръцки, разговарях с местните хора, гледах теле­визия. Понякога се разхож­дах до края на селото по ху­бав, асфалтиран път, малко стръмен. Когато стигах до края, протягах ръце към не­бето и се молех на Бога да се превърна в птица и да по­летя към родината. Уви, не можех да си го позволя! Ис­ках да спечеля пари, за да помогна на дъщеря си да има хубав абитуриентски бал, аз да си купя хубави дрехи, книги, да отида на море и планина, когато се прибера, да направя дребни ремонти вкъщи, да помагам на майка си да живее по-добре.

След една година на това диво място бабата се разбо­ля и почина. Върнах се в Ати­на. За съжаление този път не попаднах на добро място. За 4 месеца смених 4 къщи. Накрая се прибрах в Бълга­рия и повече не исках и да чуя за Гърция. Не подозирах, че само след 5 месеца ми­зерията отново ще ме из­прати там.

Този път поне бях на мо­рето, за което мечтаех. По­паднах в голям крайморски град, но работата не беше лека. Гледах баба на легло, жив труп. Все пак ми оста­ваше малко време да се раз­хождам по брега и това ме зареждаше с енергия. Оба­че имах определен час, в който трябваше да се приби­рам. През петте лета така и никога не можах да дочакам залеза на слънцето. Вярвай­те ми, след годините затвор­нически живот, направо по­лудях. Реших да си наема квартира и да започна раз­лична работа, но съдбата беше уредила“ за мене дру­го.

През лятото на 2009 г. спе­челих дългоочакваната кар­та за Америка. Не вярвах на очите си, когато четях пис­мото. Най-сетне щях да видя тази мечтана страна! Бях по­сочила и предпочитанията си къде искам да се устано­вя – голям град, океан, слънце… Досещате се – Лос Анджелис. Две години пре­ди мен беше заминала и дъщеря ми. Тя стана мой га­рант и през есента на 2010 г. пристигнах в САЩ само със 100 долара, така и не бях ус­пяла да спестя повече. Очак­вах да започна работа вед­нага. След като свърши стотачката, се случи нещо нео­чаквано – дъщеря ми отказа да ми дава пари и буквално гладувах. Цели 6 месеца никъде не ме взеха на рабо­та, макар че бях подала 80 молби. Обърнах се за помощ към две български семей­ства. На тях обаче просто не им се занимаваше с моите проблеми. Един ден отидох при приятелка на дъщеря ми и й поисках съвет как да се спася от това положение. За щастие момичето се оказа с медицинско образование. Обясни ми, че детето ми не е с лош характер, а има пси­хически проблем – страдаше от биполярно разстройство. Има лекарства, но болният трябва да се съгласи да оти­де на лекар, а дъщеря ми ка­тегорично отказа и моите страдания продължиха.

Обърнах се към полиция­та. Оттам ме насочиха към обществена кухня, където можех да се храня 3 дни. Казаха, че повече нищо не могат да направят за мен. Гладът беше неудържим. Толкова, че ме подтикна да правя неща, които никога не съм допускала – крадях от един супермаркет. Така оце­лях през следващите 3 ме­сеца.

Най-сетне след тежкото дълго очакване ме приеха на работа в един хотел, макар и на половин работен ден. С парите, които получавам тук, едва успявам да платя поло­вината от наема на дъщеря­та и да си купувам храна. Нямам здравни осигуровки J а в последно време се по­явиха здравословни пробле­ми, лечението на които не мога да отлагам до безкрай. Стигнах до извода, че не е толкова важно дали ще ус­пея в Америка. По-страшно е да оставя живота си да мине напразно. Имам чув­ството, че бродя сред раз­валините на собствения си дом след преминало торна- до.

Все още не мисля да се предавам, макар че съм на цели 48 г. Трябва окончател­но да загърбя миналото си, бедността, 20-годишната си самота, своите роднини и приятели, които дори не ми съчувстваха, да не говорим за някаква подкрепа. Ще се помъча от отломките на ми­налото си да изградя къща­та на новия си живот. Скромна, защото от старо не можеш да направиш нещо стабилно и хубаво. И все пак, по-добре да имам покрив над главата си, от­колкото да съм под открито небе. Вярата, която имам, е по-силна от всякога.

 

b17_0

Share this post:

Прочетете още:

Добавете коментар