Две години се влачихме с Мария и сто пъти се разделяхме и събирахме.
Всеки път си мислех, че вече е за последно, но тя правеше с мен каквото си иска. Винаги знаеше как да обърне нещата, че да се почувствам гадно, да се мисля за виновен и все аз да моля да ми прости. Приятелите ме подиграваха, че я търпя и й позволявам това, но аз не можех да се откъсна от нея. Като че ли бях зависим от желанията и капризите й, ставах гузен, ако я карах да плаче и страда. А това със сълзите тя го умееше – все едно имаше кран и много добре ги дозираше. Плачеше толкова, колкото й трябваше.
Другото, което знаех и търпях, бяха лъжите й. Използваше ги също като сълзите – повече или по малко, според случая. Можеше да лъже за всичко – от причината за закъснението до това, че ме обича. Веднъж обаче не прецени ситуацията, излъга ме, че на път за Пловдив е катастрофирала и е в болница. Аз, разбира се, зарязах работата си и тръгнах веднага. По пътя ми звънеше често, за да знае къде съм и скоро ли ще пристигна. Наистина я намерих в болницата, по-точно пред нея – здрава и цяла, слава Богу, ухилена до ушите, ми се метна на врата и каза, че много искала да ме види, а и да се убеди, че може да разчита на мен винаги. Е, разбра, че глупостта ми е безкрайна. Също така видя и какъв става Киро, като му избият чивиите. Аз направо откачих от обида – да блъскам толкова километри, да карам като луд, защото едва ли не умира, а тя да ме изпитва как ще постъпя. Отдръпнах я -така, както ме прегръщаше и се заливаше от смях, казах й, че съм бил дотук, обърнах се, качих се в колата и си тръгнах.
Мария не можа да повярва. Първо се затича след колата, после спря и докато я виждах в огледалото, тя викаше и ръкомахаше. Сещам се как ме е благославяла, но вече не ми пукаше. Аз съм такъв – много търпя, но прелее ли ми чашата, изливам я до дъно и приключвам. Дори не попитах как се е прибрала, като ми се обади на следващия ден. Повторих й, че всичко е свършило. На нея като че ли не й стигаше до мозъка, продължи да рови, както си знаеше. Месеци ме преследваше, но в мен любовта беше прекършена и нямаше шанс да върне чувствата ми. Като разбра, че този път окончателно е изгубила, започна да ми свири на тънката струна – била болна от любов по мен, припаднала на улицата, защото съм я зарязал, започнала да пие от мъка по мен… Нищо не ме трогна.
След година се запознах с Дарина – жената, с която през есента ще се оженим.
Бях много предпазлив, защото знаех докъде мога да стигна, ако хлътна. Мария ми беше повече от обица на ухото. Приятелите също ми говореха да внимавам. Затова дълго криех отношенията си с Дари – исках да съм сигурен в своите и в нейните чувства. Когато тя ми показа, че не само ме обича, но и ме уважава, реших да излезем на светло като двойка. Тогава много бързо новината, че имам гадже, стигна до Мария и я подлуди – Дарина й действаше като валериан на котка. Видеше ли ни заедно, ставаше направо невъзможна – лигавеше се, висеше по раменете ми, искаше да ме целува, говореше колко е хубаво, когато сме заедно, или буквално впиваше ноктите си в мен. Донякъде аз бях готов за това, но не бях предвидил, че толкова ще се върже на Дарина и ще я преследва. Като видя, че от старите й номера не ми пука, подхвана нея. Тормозеше я по телефона, причакваше я преди или след работа, канеше я на кафе, искаше да й отвори очите, да й спести големите разочарования, които тя преживяла с мен. В един момент нямаше накъде да увъртам и разказах цялата истина на Дарина – трябваше да я знае от мен. Тя ми каза, че не й пука от Мария. Нататък войната с бившата ми поведохме заедно. И я разбихме, макар че тя включи кого ли не и направи какво ли не в опитите да ни раздели.
С Дари сме се окопали яко и може да издържим още дълго, но мен ме е яд на Мария – тези циркове са унизителни и за нея. За да си спестим разни „екстри“, решихме да се оженим на морето, щом свърши сезонът. До последно ще пазим подробностите в тайна, за да не получим някоя супер изненада от Мария.
Константин
Не позволявайте да ви подчини
Add comment