Бившата ми се опитва да унищожи всяка моя нова връзка

Две години се влачихме с Мария и сто пъти се разде­ляхме и събирахме.

Всеки път си мислех, че вече е за последно, но тя правеше с мен каквото си иска. Вина­ги знаеше как да обърне не­щата, че да се почувствам гадно, да се мисля за вино­вен и все аз да моля да ми прости. Приятелите ме по­диграваха, че я търпя и й по­зволявам това, но аз не мо­жех да се откъсна от нея. Като че ли бях зависим от желанията и капризите й, ставах гузен, ако я карах да плаче и страда. А това със сълзите тя го умееше – все едно имаше кран и много добре ги дозираше. Плаче­ше толкова, колкото й тряб­ваше.

Другото, което знаех и търпях, бяха лъжите й. Из­ползваше ги също като сълзите – повече или по мал­ко, според случая. Можеше да лъже за всичко – от при­чината за закъснението до това, че ме обича. Веднъж обаче не прецени ситуаци­ята, излъга ме, че на път за Пловдив е катастрофирала и е в болница. Аз, разбира се, зарязах работата си и тръгнах веднага. По пътя ми звънеше често, за да знае къде съм и скоро ли ще при­стигна. Наистина я намерих в болницата, по-точно пред нея – здрава и цяла, слава Богу, ухилена до ушите, ми се метна на врата и каза, че много искала да ме види, а и да се убеди, че може да разчита на мен винаги. Е, разбра, че глупостта ми е безкрайна. Също така видя и какъв става Киро, като му избият чивиите. Аз направо откачих от обида – да блъскам толкова километ­ри, да карам като луд, защо­то едва ли не умира, а тя да ме изпитва как ще постъпя. Отдръпнах я -така, както ме прегръщаше и се заливаше от смях, казах й, че съм бил дотук, обърнах се, качих се в колата и си тръгнах.

Мария не можа да повяр­ва. Първо се затича след колата, после спря и дока­то я виждах в огледалото, тя викаше и ръкомахаше. Се­щам се как ме е благосла­вяла, но вече не ми пукаше. Аз съм такъв – много търпя, но прелее ли ми чашата, изливам я до дъно и при­ключвам. Дори не попитах как се е прибрала, като ми се обади на следващия ден. Повторих й, че всичко е свършило. На нея като че ли не й стигаше до мозъка, продължи да рови, както си знаеше. Месеци ме пре­следваше, но в мен любов­та беше прекършена и нямаше шанс да върне чувства­та ми. Като разбра, че този път окончателно е изгубила, започна да ми свири на тънката струна – била бол­на от любов по мен, припад­нала на улицата, защото съм я зарязал, започнала да пие от мъка по мен… Нищо не ме трогна.

След година се запознах с Дарина – жената, с която през есента ще се оженим.

Бях много предпазлив, за­щото знаех докъде мога да стигна, ако хлътна. Мария ми беше повече от обица на ухото. Приятелите също ми говореха да внимавам. За­това дълго криех отношени­ята си с Дари – исках да съм сигурен в своите и в нейни­те чувства. Когато тя ми по­каза, че не само ме обича, но и ме уважава, реших да излезем на светло като двойка. Тогава много бързо новината, че имам гадже, стигна до Мария и я подлу­ди – Дарина й действаше като валериан на котка. Ви­деше ли ни заедно, става­ше направо невъзможна – лигавеше се, висеше по ра­менете ми, искаше да ме целува, говореше колко е хубаво, когато сме заедно, или буквално впиваше нок­тите си в мен. Донякъде аз бях готов за това, но не бях предвидил, че толкова ще се върже на Дарина и ще я преследва. Като видя, че от старите й номера не ми пука, подхвана нея. Тормозеше я по телефона, при­чакваше я преди или след работа, канеше я на кафе, искаше да й отвори очите, да й спести големите разо­чарования, които тя пре­живяла с мен. В един мо­мент нямаше накъде да увъртам и разказах цяла­та истина на Дарина – тряб­ваше да я знае от мен. Тя ми каза, че не й пука от Мария. Нататък войната с бившата ми поведохме за­едно. И я разбихме, макар че тя включи кого ли не и направи какво ли не в опи­тите да ни раздели.

С Дари сме се окопали яко и може да издържим още дълго, но мен ме е яд на Мария – тези циркове са унизителни и за нея. За да си спестим разни „екстри“, решихме да се оженим на морето, щом свърши се­зонът. До последно ще па­зим подробностите в тайна, за да не получим някоя су­пер изненада от Мария.

Константин