Вече не ми се прибира у дома, защото знам, че там никой не ме чака
Вече не ми се прибира у дома, защото знам, че там никой не ме чака
Самотата е нещото, което ми тежи най-много и е на път да ме съсипе.
Аз съм на 42 години. Имам си страхотна работа и жилище, но съм сама. Самотата ме мори от две години. За това време не съм получила нито една прегръдка, нито една целувка, нито една мила дума.
Харесвам си един мъж, доколкото знам и той не е безразличен към мен.
Проблемът е, че с него си пишем само в случаите, в които аз се сетя да му драсна. Иначе можем да си пишем с часове, без да се повтаряме или да скучаем.
Не знам как да разбирам това, че ако аз не го потърся първа той сякаш не проявява интерес, а като го потърся, не можем да се разделим. В един от разговорите той си призна в прав текст, че ме харесва, но имам някакво вътрешно усещане, че ме лъже. Не мога да разбера какъв е смисълът на цялото това занятие.
Като цяло поведението му е доста странно. Въпреки тази заигравка обаче аз все още съм си сама, а както вече споменах самотата ме съсипва. Много ми тежи. Вече не ми се прибира у дома, защото знам, че там никой не ме чака. Заключена съм между четири стени и сякаш жилището ми е обзето от студ. Вече съм тотално отчаяна и не виждам изход от ситуацията.
Leave a reply