Как може да обичаш само внучето, кръстено на теб?!

До скоро си мислех, че имам най-страхотното се­мейство – нашите не се раз­ведоха, с брат ми Веселин се карахме, но никога не се­риозно. Дори когато и два­мата създадохме семей­ства, никой не успя да ни на­строи един срещу друг.

Не знам кога всичко за­почна да се променя, със сигурност раждането на децата ни има нещо общо. Пръв се ожени Весо. Аз ха­ресвах Катя и като негово гадже, и като своя снаха. Тя е възпитана и весела, има открит характер и е над дребните неща. Ако нещо не й харесва, ще го обърне на майтап, няма да се заяжда и да прави от мухата слон. Брат ми е същият и двама­та бяха много щастливи, като разбраха, че ще имат дъщеря. На рождения ден на майка ми съобщиха, че внучката ще се казва Люба като нея. Тя се просълзи от умиление. А аз понеже съм акушерка, първа видях пле­менницата – тя си дойде с името на 17-и септември и изцяло приличаше на май­ка ми. Майка сподели, че е уговорила да вземе баба у нас, а нейното жилище да ремонтират за семейството на брат ми. Така от родил­ния дом малката Люба оти­де в новото жилище в обза­ведена за нея стая. Домът им стана кукличка и снаха ми беше трогната от това внимание.

У нас станахме дядовата ръкавичка, като дойде баба, но тя е толкова добра и все гледа да не пречи и с как­вото може, да помага. Тя много харесваше Ильо, мо­ето гадже, все го канеше и „тактично“ казваше, че иска да дочака и нашето дете. След около година ние се оженихме и останахме у нас, защото у Ильови беше още по-населено. Пък и аз вече бях бременна и ми беше хубаво всички да се въртят около мен. Като ста­на ясно, че ще имаме син, мъжът ми сам предложи да го кръстим Стоян – на баща ми. В деветия месец ме взе­ха за наблюдение в болни­цата и всички се запретна­ли – обърнали цялата къща наопаки и така я прекрои­ли, че направили и една мъничка детска стая.

Всичко беше супер. Баба дочака правнук и правнучка. Майка и татко бяха щас­тливи с мен и брат ми и с нашите хубави семейства. Но… нещо с любовта им се обърка. Така както не ни деляха за нищо, разделиха внуците си – майка ми обо­жаваше Люба, баща ми – Стоян. Лошото беше, че много им личеше. Майка ми засипваше племенницата с внимание, грижи, подаръци – толкова, че на снаха ми и ставаше неудобно. Катя подсещаше майка, като разхожда Люба, да взима и сина ми. Тя отказваше… защото с малката излизали по женски! Често получавах помощ от Катя, а не от май­ка си. Същите простотии започна да прави и баща ми. Той, който цял живот ме е носил на ръце, заяви, че не може да гледа Люба, а за Стоян е готов на всичко. Дори му купи колело, пре­ди да е проходил… Добре, че Катя не е дребнава, не е злобна и пази добрите ни отношения. Иначе всяка на нейно място би се вбесила.

Никога не съм мислила, че собствените ни родите­ли ще разделят мен и брат ми, също и децата ни. Аз мога да им кажа всичко „право куме – в очи“, доста ги наковах преди седмица, но ефект няма. И двамата отричат. Обвиниха ме, че си измислям, но то е очевид­но – всеки си избра да оби­ча внучето, кръстено на него. Ако това е нормално, здраве му кажи.

Елица