Преди да се ожени за баба ми, дядо ми е имал друг брак, но за кратко. Първата му жена умира след раждането от родилна треска и го оставя с пеленаче на ръце. Това е официалната версия.
Много по-късно възрастна роднина ми подхвърли, че се била обесила, но нищо чудно състоянието й да я е подтикнало да сложи край на живота си. В онова време, преди около 100 години, дядо ми, макар млад и с престижна професия – учител, но вдовец, е нямал големи шансове да избира нова половинка сред госпожиците в града. Затова вероятно се спира на баба ми, надхвърлила 25-те, необразована, при това слугиня в едно от заможните семейства. Беше работлива, добродушна, непретенциозна и вечно усмихната. Ражда му шест деца – две момичета и четири момчета, и когато почина на 94 г., те всички бяха все още живи.
Има обаче някакво проклятие, което тегне над фамилията, заради което се изкуших да ви пиша. В голямата къща на дядо ми освен тях двамата живееха със семействата си двете ми лели и единият от чичовците. Откакто се помня, те двете не си говореха. Чичото пък мразеше не само тях, но и баща си, макар дядо ми да беше отделил и на него две стаи, с по-голямата част от двора. Веднъж се скараха, чичо беше под- пийнал яко, стана от масата, излезе, а след малко се върна с брадва да коли баща си. Едва го удържаха. Същият той има трима синове, двамата общуват помежду си, но не говорят с третия, най- малкия, който също ги ненавижда и ги псува под път и над път. Другите ми двама чичовци не си говореха до смъртта си. Носеше се слух, че единият отнел годеницата на другия месец преди сватбата и заедно забегнали в Русе.
Чичо ми, който бе изоставен от любимата си, се ожени доста по-късно и му се родиха близнаци – момче и момиче. Докато растяха и учеха, не можеха един без друг. Дори когато бяха едновременно приети да следват медицина, но момчето трябваше две години да отиде в казармата, сестра му се отказа, работи като продавачка, докато той се уволни, отново кандидатства, приеха я и се дипломираха заедно. След като обаче създадоха семейства, се скараха за нещо и вече повече от 25 г. не си говорят, не искат да се чуят, мразят се като куче и котка. А и двамата са прекрасни лекари. Братовчедките, дъщерите на двете ми лели, също не общуват помежду си. Те се изпокараха при подялбата на къщата и се подминават като пътни знаци.
Само татко беше в добри отношения с братята и сестрите си, може би защото живеехме в Пловдив, а фамилията си беше в София, с изключение на чичото с прелъстената годеница. Когато отивахме, макар и рядко, на гости на баба и дядо, всички се събираха от кумова срама, но вместо да има смях и настроение, атмосферата беше като на панихида.
Всички имаха дял от дядовата къща, благодарение на която после всеки от тях си направи апартаменти, когато построиха на мястото блок. Само татко нямаше, тъй като 19- годишен се оженил в Пловдив за мама. Тя била на 18 и родителите й започнали да се грижат и за него като за свое второ дете. После отгледаха мен и брат ми.
Дядо ми по бащина линия имаше едно място парцел, в полите на Витоша, за което всички знаеха, че е отредено за татко – да си построи някой ден вила. То обаче се водело на името на баба ми, но той от скромност не направил нищо тя да му го прехвърли приживе. А и едва ли му е минавало през ума, че родните му братя и сестри ще го измамят, след като години наред дядо плащал издръжката на къщата и те живеели наготово. После, до 40-ия ден от смъртта на баба, баща ми не посмя от неудобство да урежда с адвокат въпроса, а само месец по-късно получи инфаркт и внезапно почина. Едва тогава роднините ми се разбързаха да вадят удостоверение за наследниците на баба, според което всички станаха съсобственици на татковото място. Когато с брат ми попитахме големия чичо защо постъпват така, той се обърна и най- цинично попита: а разполагате ли с документ, че само баща ви имаше право на този парцел? В крайна сметка вместо цели 4 декара, ние двамата получихме по една 12- а от парцела.
Оттогава минаха повече от 25 години. Местото е апетитно, районът минава за престижен, но въпреки желанията на всички не можем да го продадем. Или някой от роднините не е съгласен с цената – все им се вижда ниска, или явилият се купувач в последния момент се отказва. Лелите и чичовците един по един умряха, но проклятието върху наследения имот продължава да тегне, защото и братовчедите ми не могат да се разберат, макар много да им се иска да получат наготово по няколко хиляди евро.
Понякога се питам дали ако се отървем от това прокълнато място, братовчедите ми няма да се сдобрят. Или поне братята и сестрите помежду си. Странно е, че децата ни, които се падат втори братовчеди, изобщо не се познават и не поддържат връзка.
А може би така е трябвало да стане и фамилната карма вече е изкупена?
Как да се спасим от магия според религията?
Add comment