Пея в хор към една църква. Веднъж тръгнах натам и мушнах в портмонето последните два лева, които имахме. Трябваше да купя поне хляб…
Датата за пенсии беше далече, нямаше откъде да очакваме и помощ. Мъжът ми лежеше опериран от язва, висяха неплатените сметки, дървата и въглищата бяха свършили. И все пак, нали съм християнка, винаги тая надежда в сърцето си. В църквата събираха помощи за някого. Така останах и без последните левчета, които имах. На тръгване жените ме поканиха да пием по един чай в близкото кафене. Разбира се, отказах, нямаше как да отида – предишния път ме бяха черпили и сега беше мой ред. Разбързах се – уж съм много заета, и запраших пеша към пазара. Нямах пари за билет, а до дома трябваше да сменя две превозни средства. Страхувах се да не ме хване контролата.
Въпреки това не унивах, просто избягвах да мисля по този въпрос. Обикалях най- скъпите сергии на пазара, разглеждах и претендирах, че стоките не ми харесват. Въобразявах си, че портмонето ми е пълно и като капризна госпожа искам да ми предложат най-качествената стока. Забавлявах се по този странен начин. Ако не друго, поне успешно прогонвах черните мисли, докато клаксон не ме изтръгна от гладния унес. Някаква кола раздели потока от хора и се наложи да се набутаме между сергиите, за да не ни прегази. После отново се върнахме на платното. В този момент стъпих на нещо, подхлъзнах се и едва не паднах. Наведох се и какво да видя – половин- метрова щафета шпеков салам, увита в чиста хартия, току-що купена от магазина. Явно някой си я беше загубил в блъсканицата. Вдигнах я и се развиках: „Ей, хора, чий е този салам?“ Повторих въпроса си няколко пъти, но нито някой се обади, нито посегна да си го вземе. А на мен вече ми се беше изпълнила устата със слюнка. Не помнех откога не бях яла колбас, пък и от диабета краката ми бяха омекнали. Струваше ми се, че лицата на хората ми се смеят и кривят наоколо. Дори чух, че някой ми подвикна подигравателно – нямало защо да им рекламирам салам, те знаели от кой да си купят.
Сложих го под мишницата и продължих между сергиите. Мислех си: „Ех, Господи, даде ми салам, ама вкъщи няма троха хляб!“ В този момент, макар че недовиждам, нещо ми се мерна пред очите – бяха сгънати два лева. Можех да купя не само хляб, но и горчица. Ама, хайде, в тази беднотия да не мисля за деликатеси. Радвах се, че Господ ми върна парите, които бях дала за благотворителност, пък и бонус отгоре.
Да не ви разправям обаче какво ме чакаше у дома. Преди още да разбере какво се е случило, мъжът ми вдигна скандал, че сме нямали пари за хляб, пък съм купувала шпеков салам!
Милица Стоименова, Пазарджик
За голямата полза от малките разочарования
Leave a reply