Двулентов междуградски път. Опитвам се да изпреваря поредния ТИР, който скрива цялата ми видимост. Най-ненадейно обаче от дясната страна, под дебелата сянка на буковете край пътя, изскача къдравата черна коса на висок слаб мъж и искрящо русата коса на спътничката му.
В краката им има две големи раници, ръцете им са изпружени настрани с вдигнат палец, а очите им молят някой да спре. Дори не се замислям. В колата ми скачат Димитър и Анне. Димитър е българин, Анне е германка. Димитър през целия си живот е живял в Германия, но това не му пречи да владее перфектен
Димитър и Анне пътуват на стоп
български и да гледа всяко листенце и облаче по пътя с благоговението на истински българин.
По пътя има много стопаджии. Димитър и Анне им махат, защото всъщност ги познават. Оказва се, че заедно с моите двама спътници от Германия към България са тръгнали 160 човека на стоп. „В момента съм на 30 години. В началото на 20-те си пътувах много на стоп, но спрях. Сега обаче пак ми се прииска да тръгна“, разказва пред „Телеграф“ разпалено Димитър.
Всички 160 човека са част от едно от най-вълнуващите приключения в живота им – състезание на стоп.
Провежда се за седма поредна година и събира румънци, босненци, французи, италианци, германци, австрийци и българин на пътя. „Тази година, тъй като сме много хора, се събрахме на 4 места в Германия, за да не е прекалено голяма групата на едно шосе. От тези места се разделяме на по още 3 групи и така тръгваме, като сме разделени на отбори. Отборите са по двама-трима. Тръгваме сутрин, пътуваме през деня и вечер се събираме на едно място малка групичка от 20-30 души“, разказва Димитър. Техният отбор с Анне се казва „Бабка Експрес“, като понякога към тях се присъединява и приятелят на Анне.
Начини
На ден изминават по около 400 – 500 километра, като след един ден пътуване си оставят и един ден за разглеждане и почивка. За да стигнат до България, са се качили на около 50 превозни средства. „Всичко е позволено, до момента, в който не платим пари за него – коли, камиони, автобуси, лодка също сме се опитвали да хванем. Най-интересното беше, че се возихме при един търговец, който пътуваше с военен камион, който беше преобразен в магазин за хамаци“, споделя нашенецът.
Намирам Димитър и Анне при язовир „Искър“ на Щъркелово гнездо. Запътили са се към крайната точка от маршрута, а именно Родопите, и по-точно Цигов чарк, край язовир „Батак“. „Всички групи се чакаме там и най-накрая ще се съберем 160 човека край водата. Всъщност нашият маршрут мина основно покрай места с езера, язовири и реки. Минахме през по-малки селца и градчета, където да усетим истинския дух на местата“, живописно обяснява Димитър.
За да стигнат до България, Димитър и Анне са тръгнали от Манхайм, Германия, минали са през Австрия, Словения, Хърватия, Сърбия, Македония и най-накрая са стигнали до родината на Димитър. „Не съм попадал на лоши шофьори. Но пък в Германия един архитект ме вози с 230 км/час, което беше силно като усещане. А впечатлението ми е, че най-лесно е да се возиш на стоп в България“, продължава да споделя впечатленията си момчето.
Връзки
„Още през 1987 г. съм заживял в Германия. Цялото ми семейство обаче е от България и от време на време се прибирам, за да видя леля си и чичо си и бабите и дядовците“, продължава българинът. Единият му род е от Банско, другият – от Кърджали.
„Тук се чувствам, по-скоро като турист. Интересно е как се променя страната от година на година. Въпреки това бързо се превърнах в основния организатор, защото съм единственият, който говори езика“, смее се Димитър. Нашенецът работи като преводач в Германия, а останалите стопаджии са от студенти до химици, адвокати и журналисти.
„Да си стопаджия, носи освен свобода и постоянна изненада. Не знаеш как ще стигнеш, колко време ще ти отнеме, кого ще срещнеш. Вечер, като се съберем групата и започнем да разказваме, е толкова чаровно и вълнуващо!“, възкликва с нескрит ентусиазъм Димитър. Наградата от пътуването е самото пътуване, но за да се поддържа интересът както на участниците, така и на шофьорите, има малки закачки в групата.
Отборът, който стигне първи в уречените градове, има за задача да подсигури спането на останалите 20 човека от минигрупата, които кръстосват пътищата. Също така получава и голямо плюшено пони, което трябва да носи през целия път. „Шофьорите много му се радват, така че колкото ни пречи, толкова и ни улеснява“, смее се Димитър.
Кауза
„Важно е да кажем, че пътуваме не само за авантюрата, но събираме също и пари. Всеки екип си има профил на страницата на състезанието (tram-prennen.org), като другите хора могат да „купят“ отбора и да му дадат задачи, които да изпълни по време на пътуването си. Парите, които до момента са събрани, са близо 14 000 евро.
Те бъдат разпределени към две организации в Германия – едната се занимава с бежанци, а другата – с опазването на водоемите в страната“, обяснява Димитър каузата, за която се борят всички. Днес е и последният ден от двуседмичното им приключение, което бележи изключителен успех.
„Първата година са били 11 човека приятели, втората са били 34-ма ентусиасти, а тази година сме 160!“, диви се Димитър, който със сигурност няма за последен път да участва в надбягването.
Add comment