След раждането на моята дъщеричка загубих любимата си съпруга Стела. Милата, не можа да се порадва на дълго очакваното ни дете.
Останах сам с момиченцето си, отглеждам го с помощта на майка си. Но без Стела се чувствам страшно самотен. Ходя на работа като отнесен, не ми е нито до жени, нито до кариера. Около мен се въртят доста колежки, но не съм в състояние да превъзмогна болката от загубата на любимата си. Във всяка срещната се опитвам да открия чертите на лицето й.
Дъщеричката ми страшно много прилича на майка си и винаги, когато я погледна, сякаш виждам нея. Понякога се хващам, че мислено упреквам детето за смъртта на жена ми. Болката е нетърпима и ако някой твърди, че с времето намалява, греши. Напротив, чувствам се все по-самотен. От онзи страшен миг изминаха 4 години, а аз не мога да намеря покой. Сънувам Стела всяка нощ, говорим си, уви, не мога да я прегърна и целуна.
Липсваш ми, мила
Въпреки съветите на родителите ми, навсякъде в къщата съм наредил снимки на жена си. Обградил съм се със спомени за нея – вещи, книгите, които тя четеше, дори не махам дрехите й от гардероба. Гребенът й също все още стои на нощното шкафче.
Чувствам присъствието й, духът й все още витае около мен. Не искам да я пусна да си иде. Не искам да се сбогувам с времето, в което тя ме направи щастлив. Ще живея със спомените си до сетния миг.
Знам, че това не е типично за млад мъж като мен, но аз съм си такъв – обичам веднъж и завинаги.
Иван
Пишете ни и вие на e-mail po.krasivi@gmail.com
Add comment